Учредителното събрание в Търново: политиката отвътре

Има събития, които обичаме да разказваме като тържество: знамена, речи, „първи стъпки на държавността“. Учредителното събрание в Търново (10 февруари – 16 април 1879 г.) обаче е по-интересно, ако го видим не като юбилейна картина, а като жива сцена — спор, нерв, импровизация и една невероятно човешка битка да се преведе свободата на езика на закона. И ако има един детайл, който прави този период още по-кинематографичен, това е простият факт, че „официалната памет“ на събранието — дневниците — не са стенограма, а ръкопис, писан на кирилица с поправки, зачерквания и понякога… преразказ. А после тези ръкописи тръгват на път: печатница, конфликт, бягство, Русия, завещание и чак през 1939 г. — завръщане в София.

Това е историята на онзи „кораб, изложен на бури“, както ще каже председателят Антим I в края — корабът, който стига пристанището и оставя след себе си една от най-демократичните конституции на времето си.

Търново, 1879: държава на масата, разделена земя отвън

Учредителното събрание се свиква в рамките, определени от Берлинския договор (1878): автономно трибутарно княжество, формално под върховната власт на султана, с устройство на конституционна наследствена монархия начело с княз. Това е политическата „рамка“, в която българите трябва да построят институции — но рамката е болезнена, защото България е разпокъсана.

В Търново пристигат 229 народни представители (числото варира в различни източници, но в протоколите и първото печатно издание стои именно 229). Съставът е смесен: част са избрани по звание (висши духовници, председатели на административни съвети и съдилища), други са избрани пряко от народа, има представители на учреждения и дружества, както и назначени от руския комисар княз Ал. Дондуков-Корсаков. Но те представляват Княжеството — не цялата етническа територия. Паралелно, в Пловдив работи европейска комисия по Органическия устав на Източна Румелия — област под пряката политическа власт на султана.

И тук се появява първото драматично напрежение: как да създадеш държавен закон, когато държавата ти е само част от народа ти?

„Общонародният въпрос“: първият спор е не за членове, а за чест

Още преди официалното откриване заседанията са неофициални — в църквата „Св. Никола“ в Търново. Там идват и народни избраници от Македония, Тракия и Източна Румелия — хора, които формално нямат право на делегати по Берлинската рамка, но идват, защото политическата реалност не се побира в договорни клаузи.

Основната тема е „общонародният въпрос“: разделянето на българските земи от Великите сили и възможен протест срещу „неправдата“. Има мнение, че Учредителното събрание не бива да се открива, защото това би изглеждало като официално признаване на Берлинския договор. В крайна сметка, действията на Временното руско управление успокояват обстановката и събранието започва работа в срок.

Този епизод е ключов за разбирането на 1879 г.: преди да стане „конституционен дебат“, това е дебат за достойнство и представителство. Българският политически живот се ражда не от гладка процедура, а от вътрешно противоречие: „Да започнем ли, когато самото начало изглежда като компромис?“.

Откриването: свободата като обещание (и като инструмент на влияние)

На 10 февруари 1879 г. княз Ал. Дондуков-Корсаков тържествено открива Учредителното събрание в сградата на бившия турски конак — дело на майстор Кольо Фичето — пред представители на държавите, подписали Берлинския договор, и много гости. Най-важното в речта му е подчертаната свобода на действие за депутатите: да се изказва „всеки съвестно и с убеждение“, защото в техните ръце е съдбата на отечеството.

Това „ненамеса“ е двупластово: от една страна е правилен политически ход, от друга — средство Русия да укрепи влиянието си сред българите, като покаже доверие и остави местните лидери да „износят“ новия ред.

Първите заседания решават процедурни въпроси, приемат благодарствени адреси към руския император за Освобождението, и изработват правилник за вътрешния ред. За председател е избран Антим I, а за подпредседатели — Петко Каравелов и Тодор Икономов.

Проектът „Органически устав“: руска чернова, балкански модели и български корекции

Конституционният проект, внесен за обсъждане, започва като руски проект — изработен от комисия под ръководството на С. И. Лукиянов (началник на съдебния отдел при Временното руско управление). За основа са използвани действащи конституции на Сърбия и Румъния, а българската страна също е анкетирана: Лукиянов търси писмени мнения на видни общественици чрез въпросник.

Проектът е изпратен в Русия за преработка и одобрение, допълван е от Министерството на външните работи и военния министър Д. А. Милютин, и се връща в София на 27 декември 1878 г. В него има редица либерални моменти: намалени права на княза, издигната роля на Народното събрание, предложено всеобщо и пряко гласуване и др.

И тук идва най-същественият момент: българите не приемат проекта като „готова истина“, а като материал за преработка.

Комисията на събранието: свободата като „начало“ и човешките права като хоризонт

Учредителното събрание избира 15-членна комисия да прегледа руския проект и да изработи нов документ за основните начала на бъдещата конституция. Председател е Константин Поменов, сред членовете са имена като Марко Балабанов, Димитър Греков, Тодор Икономов и др.

Докладът на комисията (21 март 1879 г.) е изграден в духа на декларацията за правата на човека от Френската революция. Там се казва с категоричност: най-главното начало на една конституция е началото на свободата — свобода на действие, говорене и мислене като вродени човешки права. Подчертават се равенството пред закона, самоопределението (участието на народа в законодателната власт) и сигурността на човека: неприкосновеност на личността, жилището, собствеността и кореспонденцията.

Събранието не приема доклада като текст за директно внедряване, но идеите му оказват силно влияние върху работата. Това е важен детайл: не всеки „програмен документ“ става закон, но може да стане компас.

Либерали и консерватори: спорът за Сената ражда партии

Повече от двадесет дни депутатите обсъждат член по член бъдещата конституция. Те премахват от проекта постановки, напомнящи васалитет или юридическа зависимост и ги пренаписват в духа на националната независимост. Постигат съгласие за много неща: името да бъде „Конституция“, а не „Органически устав“; задължително и безплатно начално образование; отказ от съсловно деление; забрана на мъченията; свобода на печата; въпроси като цивилната листа на княза и др.

Но на други теми спорът е яростен — най-вече: еднокамарен или двукамарен парламент. Точно тук се оформят фракциите, които ще прераснат в партии: либерали и консерватори. Водачи на либералите изпъкват Петко Каравелов, Петко Р. Славейков, Драган Цанков; на консерваторите — д-р Константин Стоилов, Григор Начович, Тодор Икономов, Марко Балабанов и др.

Една от най-интересните сцени е за толерантността на Тодор Икономов: като вносител на предложението за Сенат, той предоставя речта си предварително на опонента Петко Р. Славейков. Обсъждането обаче става толкова бурно, че избухва скандал и консерваторите напускат заседанието. Либералите се налагат — и конституцията получава силен либерален отпечатък, макар че консерваторите влияят върху идеи като децентрализация, общинско самоуправление и други корекции към „реалната управляемост“.

Църковният въпрос: конституция като карта на нацията

След разпокъсването на отечеството църковният въпрос се оказва пряко свързан с националния. С цел запазване на духовното единство около Екзархията, депутатите гласуват текст (в материала е посочен чл. 39), според който българската църква не се ограничава в рамките на Княжеството, а остава част от българската църковна област, фактически обхващаща Мизия, Тракия и Македония. „Неудобството“ екзархът да пребивава в Цариград е прието като необходима жертва.

Това е изключително показателно: конституцията тук не е просто административен документ, а политическо послание — че нацията не се свежда до границата на княжеството.

Финалът: „закони от Народа за Народа“

На 14 април 1879 г. се обсъждат окончателните поправки. След края председателят Антим I се обръща към депутатите с думи, които остават като морална оценка за целия процес: събранието било като кораб в бури, но е достигнало пристанището; „направихме закони от Народа за Народа“.

На 16 април 1879 г. Търновската конституция е гласувана и подписана. По общо признание тя е една от най-демократичните и модерни конституции на времето си — документ, който утвърждава ценности и дава на новата държава рамка, по-смела от това, което великите сили очакват от „ново княжество“.

Няма стенограф: как се пише историята, когато нямаш бързопис

Тук започва „различната“ част на историята — не какво е прието, а как е запазено.

Едно от заблужденията е, че в Учредителното събрание има стенограф. Истината според материала е категорична: стенограф и стенограми в Търново няма. Протоколите се водят на ръка, на кирилица, с поправки и зачерквания — като чернова. Водят ги секретари, избрани между депутатите; работата им е строго регламентирана: да пазят архива, да приемат прошения, да водят редовно протоколи и след одобрението им да ги представят възможно най-бързо за печат.

Секретарите са избрани на 25 февруари 1879 г. и сред тях има бъдещи министри, интелектуалци и обществени фигури. Тоест това не са „машини за запис“, а хора с позиции и стил.

А това има последствия: при запис на ръка част от репликите се съкращават, обобщават, понякога се редактират или преразказват. Дори има обсъждания дали да се записва всичко и решения за възможност неуместни думи/обиди да бъдат „оттегляни“ по молба.

И все пак — това остава най-достоверният наличен първоизвор за случилото се в залата.

Приключението на дневниците: печатница, бой, бягство и завръщане след 60 години

Ръкописните оригинали на дневниците са запазени — 267 листа ръкописен текст със списъци на присъстващите, допълнения, поправки и подписи. Съхраняват се в Българския исторически архив при Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.

Но пътят им дотам е почти роман.

След Освобождението Любен Каравелов пренася печатницата си от Букурещ в Търново (1877–1878). Поради здравословно състояние и нужда от капитали намира съдружник — Нестор Жейнов, който организира работата с модерни машини и наема работници. Печатницата се помещава в приземието на сградата, където заседава събранието — това улеснява отпечатването на дневниците, защото ръкописите и официалните документи се носят на място.

След смъртта на Любен Каравелов (края на януари/началото на февруари 1879 г.) започват спорове по финансови въпроси между вдовицата Наталия Каравелова и Петко Каравелов от една страна, и Жейнов от друга. Конфликтът ескалира, стига се до бой. Уплашен, Жейнов напуска страната и заминава за Русия — и в бързината взима всички ръкописи и документи от печатницата, включително ръкописните дневници на УНС.

По-късно (1893 г.) Жейнов пише до Стефан Стамболов, молейки да се уредят сметките по издадените протоколи, а той да върне документите, подчертавайки стойността им — но не получава отговор. Преди смъртта си (1916) Жейнов завещава на сина си да предаде материалите на българската царска легация в Москва. Това става и през 1939 г. документите са пренесени в София и предадени на Народната библиотека.

Така „паметта“ на Учредителното събрание се връща у дома след десетилетия странстване.

Има една символика, която не е за юбилейни речи: държавата започва като ръкопис. Не гладка стенограма, не идеална машина, а човешка работа с грешки, поправки и страст. И точно това е истинското начало на модерността: не в перфектната форма, а в решението да се води публичен спор и да се остави следа.