Трагедията на децата на Райна Княгиня

Вчера се прекланяхме пред делото на Райна Княгиня. Произнасяхме възвишени слова за знамето, за „Свобода или смърт“, за подвига на българката, превърнала се в символ на Априлското въстание. Но знаем ли какво се случи с нейните деца? Знаем ли как постъпи комунистическата власт със синовете на жената, пред чието дело по-късно същата тази власт твърдеше, че се прекланя?

Историята е безпощадна в своята ирония. Докато името на Райна Княгиня се изписваше по паметници, училища и официални речи, съдбите на нейните синове бяха смазани. Герои от войните за национално обединение, офицери с ордени за храброст, те се превърнаха след 9 септември 1944 г. във „врагове“.
Ордените за храброст бяха заменени с убийства, лагери и присъди.
Подвигът на майката беше почитан на думи, а децата ѝ – унищожавани на дело.

Иван Дипчев – от генерал до лагерник

Първородният син на Райна Княгиня – Иван Дипчев (1885–1954), прави блестяща военна кариера. Завършва Военното училище и Генералщабната академия с отличен успех. Участва в трите войни за национално обединение, проявява се в боевете при Чаталджа и е награден с пет ордена „За храброст“. Стига до чин генерал – символ на чест и военен успех в царска България.

След 9 септември 1944 г. заслугите му се превръщат в обвинение. Генералът е репресиран, първоначално осъден на смърт, по-късно на доживотен затвор, и изпратен в лагер.
Ордените за храброст са заменени с присъда.
Иван Дипчев умира през 1954 г. в лагера край Ловеч – място, превърнало се в символ на унищожението на българския елит.

Иван Василев Дипчев

Георги Дипчев – „Дръзки“ и „Хамидие“

Вторият син – Георги Дипчев (1887–1950), избира морската служба. Завършва Морското училище във Варна и участва в една от най-смелите страници на българската военна история. По време на Балканската война служи като машинист на торпедоносеца „Дръзки“, участвал в торпилирането на османския крайцер „Хамидие“ – подвиг, който прославя България пред света.

След 1944 г. този героизъм е заличен от официалната памет. Поколението на „Дръзки“ е изтласкано в мълчание.
Ордените за храброст са заменени с подозрение и забрава.

Владимир Дипчев – безследно изчезналият

Третият син – Владимир Дипчев (1890–1944), завършва Военното училище и участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Отличава се при щурма на Одринската крепост и получава три ордена „За храброст“.

Владимир Дипчев изчезва безследно на път за работа на 10 октомври 1944 г. Смята се, че е разстрелян без съд и присъда в първите дни на комунистическия терор.
Ордените за храброст са заменени с убийство.
Няма гроб. Няма присъда. Има само мълчание.

Петър Дипчев – прекършената младост

Четвъртият син – Петър Дипчев (1892–1907), умира едва на 15-годишна възраст при неволен инцидент с оръжие. Той не доживява войните и репресиите, но неговата смърт е първата дълбока майчина рана – началото на поредица от загуби, които Райна Княгиня ще понесе мълчаливо и достойно.

Асен Дипчев – от Тутракан до лагерите

Най-малкият син – Асен Дипчев (1894–1964), напуска гимназията и заминава доброволец на фронта през Първата световна война. Проявява изключителна храброст при атаката на Тутраканската крепост през 1916 г. и е награден с орден „За храброст“.

След 1944 г. и неговият живот е прекършен от репресиите. Арести, лагери, години на унижение.
Ордените за храброст са заменени с лагери и присъди.
Асен Дипчев умира през 1964 г. в Бургас – съсипан физически, но непобеден духовно.

Истината, която не се казва на тържествата

Петима синове. Четири военни кариери. Герои, възпитани в чест и дълг.
Ордените за храброст – заменени с убийства, лагери и присъди.

Това не е просто семейна трагедия. Това е умален образ на българската история през ХХ век. Власт, която се кълнеше в героите на Априлското въстание, унищожи децата на една от най-светлите му фигури. Историята не може да се почита избирателно – нито с венци, нито с лозунги.

Ако Райна Княгиня е княгиня по подвиг, то нейните синове са жертви на лицемерието на една епоха. И днес, когато се прекланяме пред делото ѝ, сме длъжни да помним и тях.

Същата трагична логика на „признание на думи и унищожение на дела“ сполетява и наследниците на друга велика българка – Баба Тонка. Потомците на жената, дала синовете си за свободата, също стават жертви на репресии, лагери и унищожени съдби. Разтреляни без съд и присъда са Тонка Просеничкова – внучка на легендарната баба Тонка Обретенова и съпругът ѝ Нико Просеничков.