В Русе има училище с дълга и богата история – днешното СУ „Христо Ботев“, някогашната Държавна мъжка гимназия. Там, в тези коридори и класни стаи, е бил директор Нико Просеничков – уважаван учител, интелектуалец, завършил философия в Германия, журналист и човек, известен със своята честност и принципност.
Неговата съпруга е Тонка Просеничкова – внучка на легендарната баба Тонка Обретенова, майката на Ботевите и Караджовите четници. Тонка е учила в Париж, завършила е висше агрономическо образование – първата българка с тази степен. Работила е в Образцов чифлик край Русе, владеела е езици, участвала е в благотворителни и културни дружества и е възпитавала двете си дъщери – Милкана и Лиляна – в дух на образование, достойнство и служба на обществото.
Така семейство Просеничкови е продължило живия морален и културен дух на Българското възраждане.
Но през есента на 1944 година всичко се е преобърнало.
След 9 септември са започнали арести, доноси и внезапни разстрели без съд и присъда.
Стар личен конфликт – служебна забележка към учител – се е превърнал в разправа.
Просеничков е бил арестуван.
В нощта на 2 срещу 3 ноември 1944 г., в местността Балюв дол, между селата Щръклево и Нисово, са се чули изстрели. Районът е бил отцепен.
По-късно овчари са открили разровена земя и човешки останки.
Единствената разпознаваема вещ е била мъжка кадифена жилетка, окачена на дърво – жилетката на Нико Просеничков.
На 30 март 1945 г. „народният съд“ официално го е осъдил на смърт, конфискувал е ¾ от имота, и е наложил глоба от 50 000 лв. Но към този момент той вече е бил убит.
Заедно с него е била убита и Тонка Просеничкова.
Нейният гроб е останал неизвестен.
Съдбата на двете дъщери
• Милкана е починала от остър менингит през февруари 1945 г.
• Лиляна е била изпратена в лагер край Разград, но е оцеляла.
През 1957 г. Лиляна е дарила на Русенския исторически музей черепа на Стефан Караджа, пазен във фамилията още от времето на баба Тонка.
Така тя е върнала на историята това, което новата власт се е опитала да заличи: паметта.
Сградата е останала.
Коридорите са останали.
Но имената на хората, които са вървели там с достойнство, дълго не са били изговаряни.
И майка ми е минавала по тези коридори, без да е знаела какво се е случило там преди нея.
Без да е знаела кои имена са били премълчани и защо.
Защото тогава истината не се е казвала на глас.
Истината се е предавала тихо.
Понякога само между хората, които още са помнели.
Днес вече можем да я изречем.
И когато имената се върнат, паметта се връща с тях.
Картичката е от личната колекция на вуйчо ми Илиян Илиев и я качвам с негово съгласие.
Вашият коментар