Народният съд: когато присъдите са известни предварително

Историята на Народния съд рядко се разказва спокойно. Тя носи тежестта на насилие, страх и разделение, които не приключват с последната присъда през 1945 г., а продължават да отекват в българското общество и десетилетия по-късно. За едни Народният съд е възмездие за войната и репресиите преди 9 септември 1944 г., за други – инструмент за политическа разправа. Истината, както често се случва, се намира в сложния сблъсък между идеология, власт и човешки съдби.

След 9 септември 1944 г.: държава в разпад

След преврата на 9 септември 1944 г. България навлиза в период на дълбока нестабилност. Старият държавен апарат е парализиран, полицията и администрацията са разформировани или подменени, а по места властта често се упражнява от въоръжени групи, свързани с новия режим. Започват масови арести, доноси, побои и убийства.

Важно е да се подчертае: насилието започва преди Народния съд. В много случаи хора са убивани без съд и присъда, по подозрение, лични конфликти или политическа принадлежност. Именно в този хаотичен контекст се появява идеята за институционализиране на разправата чрез „закон“.

Идеята за Народния съд не е нова

Макар често да се представя като извънредна мярка, породена от войната, Народният съд има по-дълга предистория. Още след Първата световна война се появяват призиви за търсене на отговорност от „виновниците за националните катастрофи“. През 1919 г. комунистите внасят законопроект за съдене на управлявалите, а през 1922 г. правителството на БЗНС организира референдум за наказателна отговорност на предишни кабинети.

Разликата през 1944–1945 г. не е в самата идея, а в мащаба, скоростта и политическия контрол, под който тя се реализира.

Наредбата-закон: правосъдие в извънреден режим

На 30 септември 1944 г. е приета Наредбата-закон за съдене от Народен съд, обнародвана на 6 октомври. Тя предвижда съдене на регенти, министри, депутати, висши военни, полицаи, духовници и други лица, заемали ключови позиции в периода 1941–1944 г.

Официалната цел е ясна: търсене на отговорност за въвличането на България във Втората световна война и за престъпленията, свързани с нея. Министър-председателят Кимон Георгиев дори публично призовава да се сложи край на произволите и злоупотребите с властта.

На практика обаче съдът е изграден като извънреден орган, в противоречие с действащата Търновска конституция. Сроковете са нереалистично кратки, правото на защита е силно ограничено, а съставите на съда са под пряк политически натиск.

„Никой не трябва да бъде оправдан“

Ключов момент, който белязва целия процес, са указанията, идващи от Москва. На 21 декември 1944 г. Георги Димитров изпраща директива до българското партийно ръководство:
„Никой не трябва да бъде оправдан.“

Георги Димитров

През януари 1945 г. следва още по-категорично уточнение:
„Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля.“

От този момент става ясно, че изходът от процесите е известен предварително. Съдът не е място за установяване на вина, а механизъм за потвърждаване на вече взети решения.

Масовост без аналог

В рамките на няколко месеца Народният съд разглежда дела срещу над 11 000 души в повече от 130 процеса. Осъдени са около 9 000, а смъртните присъди са над 2 700 – число, което превръща българския случай в един от най-мащабните в следвоенна Европа.

Сред осъдените има действителни отговорни за репресии и престъпления. Но има и хора, чиято „вина“ се изчерпва с принадлежност към институция, подпис под документ или заемана длъжност. Индивидуалната отговорност често е заменена с колективна вина.

Когато съдът идва след смъртта

Една от най-мрачните страни на Народния съд е фактът, че някои присъди са произнесени срещу вече убити хора. Извънсъдебното насилие от първите седмици след 9 септември не е прекратено, а по-късно е „узаконено“ със съдебни решения.

Показателен е случаят с русенския интелектуалец Нико Просеничков – директор на Държавната мъжка гимназия в Русе, философ и журналист. Той е арестуван и убит през ноември 1944 г. без съд и присъда. Месеци по-късно Народният съд официално го осъжда на смърт и конфискува имуществото му. Заедно с него е убита и съпругата му Тонка Просеничкова, внучка на Баба Тонка Обретенова. Нейният гроб остава неизвестен.

Този случай ясно показва как Народният съд в много случаи не спира насилието, а го институционализира – превръща вече извършеното убийство в „присъда“.

Международният контекст: оправдание и реалност

Често се твърди, че Народният съд е неизбежен поради международния натиск. Действително, Антихитлеристката коалиция настоява за съдене на военнопрестъпници. Подобни процеси се провеждат в Германия, Япония, Франция, Чехословакия и други държави.

Разликата е съществена: в повечето страни процесите са насочени към ограничен кръг конкретни лица, докато в България съдът обхваща огромни социални и професионални групи и е силно подчинен на една политическа сила.

Дългата сянка на присъдите

Последиците от Народния съд не се изчерпват с екзекуциите. Конфискации на имущество, глоби, социална стигма и ограничения за близките на осъдените се превръщат в трайна политика. Децата и внуците на „враговете“ плащат за присъдите десетилетия наред.

Подсъдимите

Така Народният съд се превръща не просто в съдебен орган, а в инструмент за социално и политическо пренареждане.

След 1989 г.: късното признание

След демократичните промени част от присъдите са отменени, а държавата официално признава репресивния характер на режима. 1 февруари е обявен за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

Но юридическата реабилитация не може напълно да излекува обществената памет. Разделението около Народния съд остава – именно защото той поставя фундаментален въпрос:

Може ли несправедливостта да бъде наказана със справедливост, когато присъдите са известни предварително?

Защо темата остава жива

Народният съд не е просто епизод от миналото. Той е предупреждение за това как правосъдието може да бъде превърнато в оръжие. И докато имената на жертвите се връщат едно по едно, историята продължава да изисква да бъде разказвана – ясно, честно и без страх.