Първият препис, който събуди народа

Софроний Врачански и раждането на будната българска памет

Зимата на 1765 година е студена, но тиха. В Котел снегът притиска стрехите, улиците са безлюдни, а в една скромна килия свещеникът Стойко Владиславов се е навел над пожълтели листове. Свещта догаря, ръката му трепери не от студ, а от напрежение. Това, което пише, не е просто текст. Това е памет. Това е зов.

На 29 януари 1765 година той поставя последната дума под труда си – първия препис на „История славянобългарска“. Той още не знае, че този ръкопис ще влезе в историята като Софрониев препис, нито че името му ще се превърне в символ на духовното възраждане на българите. Но усеща, че прави нещо съдбовно.

В бележката на книжовника четем:

„По времето на епископ Гедеон преписах тази историйца аз, многогрешният между човеците Стойко йерей, в годината от въплъщението на Господа наш Исус Христос от светата Богородица и вечнодева Мария 1765 година.

Година от Адам – от създаването на целия свят – 7273, месец януари в 29 ден.

Тази история я донесе йеромонахът Паисий от Света гора Атонска и я преписахме в село Котел. Настоятелят – църковният епископ Христо – я подари и постави в храма „Свети апостоли Петър и Павел“. Който я чете, да каже: бог да прости този, който е писал и който е настоял.

И който я присвои или открадне, да е афоресан и проклет от Господа бога Саваот и от 12 апостоли и от 318-те отци и от четиримата евангелисти. И сяра, ижелязо, и камък да се стопи, а той не, навеки.„

Направен от Стойко йерей (Софроний Врачански) в Котел

Така започва една от най-важните глави в българската културна история – не с гръм и фанфари, а с тишината на един ръкопис.

Стойко от Котел – човекът преди светията

Преди да стане Софроний Врачански, той е просто Стойко – син на занаятчийско семейство в Котел, роден на 11 март 1739 година. Градът е едно от духовните огнища на българските земи под османска власт. Тук книгата още се почита, словото не е напълно забравено.

Младият Стойко учи в килийно училище, усвоява църковнославянски, гръцки, запознава се с ръкописната традиция. През 1762 г. е ръкоположен за свещеник и започва да служи не само на олтара, но и на знанието – като учител и книжовник.

Той не е революционер. Не е бунтовник с оръжие. Но е нещо не по-малко опасно за едно потисничество – човек, който помни.

Срещата, която променя всичко

В началото на 1765 година в Котел пристига един странник. Монах с буен поглед, остър език и огън в думите – Паисий Хилендарски. Той носи със себе си ръкопис, който вече е написал в Хилендарския и Зографския манастир на Света гора. Нарича го скромно „Историйца“.

Зографският манастир, изобразен откъм северната и западната страна през 1744 г. Рисунка на Василий Григорович-Барски

Когато Паисий показва труда си на поп Стойко, срещата не е просто между двама духовници. Това е среща между миналото и бъдещето.

Стойко започва да чете – за царе, за победи, за книжнина, за забравено величие. Чете и усеща срам. Срам, за който Паисий говори открито:
„О, неразумни юроде, поради що се срамуваш да се наречеш българин?“

И тогава Стойко взема решение. Не просто да прочете. А да препише. Да умножи. Да предаде нататък.

Първият Софрониев препис – повече от копие

Преписът, който Стойко прави в Котел, не е механично копиране. Той е осмисляне. Той е акт на съпричастност. Той е обещание.

Завършен на 29 януари 1765 г., този ръкопис става най-ранният известен препис на „История славянобългарска“. Наричан още Котленски препис, той поставя началото на една верига от преписи, които ще обиколят българските земи като тайни пратеници на паметта.

Без този препис Паисиевото слово можеше да остане затворено в монашеските библиотеки на Атон. С него – то тръгва по къщите, по училищата, по църквите.

Историята вече не принадлежи само на монасите. Тя става народна.

От преписвач до водач

Годините след това са тежки за Стойко. Преследвания, бедност, несигурност. Но и духовен растеж. През 1794 година той е ръкоположен за епископ на Врачанската епархия и приема името Софроний.

От този момент той вече не е само книжовник, а духовен водач. Враца, Видин, Букурещ – Софроний се превръща в глас на българите пред света.

Русия и Влашко започват да го възприемат като представител на българската общност. Това е признание не за власт, а за морален авторитет.

Софроний Врачански

„Неделникът“ – книгата, която проговори на жив български

През 1806 година в Римник (днешен Римнику Вълча) излиза книга, която променя езика. „Кириакодромион, сиреч Неделник“ – първата печатна книга на новобългарски език. Тя не е просто сборник с поучения. Тя е доказателство, че българският говорим език може да бъде книжовен. Че словото не трябва да бъде заключено в тежки църковнославянски форми, за да бъде свято.

Народът я нарича просто „Софроние“ – знак за близост, за доверие, за обич.

Автобиографията на една епоха

Сред най-силните му текстове е „Житие и страдания грешнаго Софрония“ – първата българска автобиография. Това не е житие в класическия църковен смисъл. Това е изповед. Болезнена, честна, човешка.

Софроний не се издига на пиедестал. Той се нарича „грешен“. Говори за страх, за колебание, за страдание. И точно затова текстът е толкова силен – защото показва духовника като човек.

Паисий и Софроний – две лица на Възраждането

Паисий е искрата. Софроний – огънят, който започва да гори дълго.

Паисий пише, за да събуди. Софроний – за да продължи.
Паисий обвинява. Софроний обяснява.
Паисий разтърсва. Софроний утвърждава.

Без първия Софрониев препис, „История славянобългарска“ нямаше да има десетки по-късни преписи – Самоковския, Рилския, Жеравненския, Еленския. Нямаше да има Петко Славейков, нямаше да има цяла възрожденска традиция.

Светецът на словото

През 1964 година Българската православна църква канонизира Софроний Врачански за светец. Паметта му се чества на 11 март – датата на неговото рождение.

Но още много преди канонизацията народът го е признал. Не с икони, а с книги. Не с молитви, а с четене.

Памет, която не избледнява

Днес първият Софрониев препис е повече от исторически артефакт. Той е символ на прехода – от мълчание към слово, от забрава към памет.

На 29 януари 1765 година не е написана просто книга. Написана е съдба.

И когато днес говорим за Българското възраждане, трябва да помним не само онези, които са писали историята, но и онези, които са я преписали – за да може тя да стигне до нас.