Една неочаквана връзка между Шипка и Народната библиотека

На пръв поглед – никаква. Едното е каменен символ на саможертвата и Освобождението, издигнат високо в Балкана. Другото е тиха градска сграда, съхраняваща паметта на словото и знанието. Но между тях има обща нишка – човекът, който участва в изграждането и на двете. Това е Пеньо Атанасов – Бомбето – майстор-строителят, поел довършването на Паметник на свободата на Шипка в най-трудния момент, когато строежът е изоставен заради суровите климатични условия. Със същата прецизност и професионализъм той участва и в изграждането на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – мястото, което пази писмената памет на България.

Връзката не е архитектурна, нито стилова. Тя е човешка. Свързва ги трудът на човек, който не търси признание, а върши работата си докрай – независимо дали става дума за каменен монумент сред бури и снегове или за представителна обществена сграда в столицата.

Занаятът като път

Пеньо Атанасов е роден в село Дралфа, Търговищко, в семейство на строител. Баща му е уважаван майстор, работил с хора от кръга на Кольо Фичето, и още от ранна възраст Пеньо попада в света на строителния занаят. Обучението му не минава през училищни зали, а през реални обекти – сред камък, вар и тежък физически труд.

Едва петнадесетгодишен той вече пътува с баща си по строежи в Русе и Цариград. Там научава не само как се зида, но и как се организира работа, как се носи отговорност и как се вземат решения на място. Занаятът се превръща не просто в професия, а в съдба.

По време на военната си служба в Шумен Пеньо усвоява умението да чете и разбира инженерни чертежи – рядко качество за строител без формално образование. Именно заради това неговите другари започват да го наричат „Инженерина“. Около двадесетгодишна възраст той получава официално свидетелство за майстор-предприемач от Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Документът му дава право да ръководи строежи на стойност до пет милиона лева – признание за опита и авторитета му, независимо от липсата на инженерна диплома.

Когато строежът на Шипка спира

Строежът на Паметника на свободата започва през 1922 година, но след два сезона е прекратен. Причините са сурови и обективни – силни ветрове, тежки зими, труднодостъпен терен и липса на пътища. Майстор Илия Мъглов и хората му се отказват, признавайки, че в тези условия работата е непосилна.

През 1928 година строителното дружество „Циклоп“ кани Пеньо Атанасов на среща в София. Проектът е в застой и се търси човек, който да поеме отговорността. Пеньо не приема веднага. Настоява първо сам да види мястото и условията.

Строежът на Паметника

Срещата на върха

През април 1928 година той тръгва към връх „Свети Никола“ заедно с представители на дружеството и възрастен опълченец – участник в боевете от 1877 година. Там става свидетел на сцена, която по-късно описва в своите спомени като решаваща.

Щом достигат върха, старият опълченец пада на колене и заплаква. Посочва земята под себе си и обяснява, че точно там някога е бил неговият окоп. Моли младия майстор да се заеме със строежа, за да може приживе да види паметника завършен, преди да намери покой в земята, за която се е бил.

Тези думи дълбоко разтърсват Пеньо Атанасов. По-късно той признава, че тогава си дава сметка за истинската тежест на задачата. Ако хора са дали живота си на това място за България, как би могъл той, в мирно време, да се уплаши от вятъра и студа?

На връщане, в село Шипка, той подписва договора. Тогава е едва на двадесет и шест години.

Строителство на ръба на възможното

Началото е тежко. Първата група работници се отказва след една бурна нощ, прекарана под открито небе. Пеньо остава сам, но не се отказва. След време намира нови хора – балканджии от Габровско, свикнали с тежки условия.

Започват от нулата – землянки за подслон, разширяване на пътеки, прокарване на временни пътища. Камъкът за зидарията се добива наблизо, но транспортирането му до върха е истинско изпитание. Пеньо купува два чифта биволи и желязна кола. Животните приклякват под тежестта, но успяват да изкарат първия кубик камък.

Издяланият камък се вдига с валяци и въжета. По-късно е изграден хаспел от чамови греди, а през втората година строежът се „механизира“ с бензинов двигател. Работи се без ръкавици, а кръвта на строителите остава по камъка.

Хора, животни и доброволен труд

Пясъкът първоначално се доставя с камиони до село Шипка, а оттам – в газени сандъци, натоварени на десетки каракачански катъра. За да се ускори работата, местните жители доброволно разширяват пътеките, без да искат заплащане. Включват се и волски коли.

По-късно е открито сухо дере с подходящ бигорен пясък, одобрен след проби в София. Това значително улеснява работата.

В спомените си Пеньо Атанасов разказва и за хората около себе си – помощници, водоноски, най-възрастния работник, който по цял ден клепе длетата, както и за магарето Върбана, изядено от мечка през 1929 година. Тези детайли превръщат строежа в жива човешка история.

Завършен паметник, непризнат строител

Работата продължава три сезона – 1928, 1929 и 1930 година. Строителите работят от началото на април до края на октомври. След Петковден слизат от върха и се връщат по домовете си, за да започнат отново напролет.

Паметникът е завършен. Но Пеньо Атанасов не е поканен на откриването. Не получава публична благодарност. Не получава признание.

Тихата връзка между символите

Освен Паметника на свободата, Пеньо Атанасов участва в изграждането на редица обществени сгради, мостове и фабрики. Сред тях е и Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – съвсем различен обект, изискващ спокойствие, точност и дългосрочна устойчивост.

Така трудът на един човек свързва върха на националната памет с дома на българското знание. Без шум. Без претенции. Само с постоянство и чувство за дълг.

Историята на Пеньо Атанасов – Бомбето е напомняне, че зад големите национални символи често стоят хора, които не са търсили слава, а просто са вършили работата си докрай.