Георги Пеячевич: от дипломацията на Петър Богдан и Петър Парчевич към Чипровското въстание (1688)

Историята на Чипровци през XVII век не може да бъде разказана чрез една личност. Тя е плод на усилията на цяла общност, която в продължение на десетилетия търси път към възстановяване на българската държавност чрез образование, дипломация и връзки с католическа Европа. В този дълъг процес централно място заемат имената на Петър Богдан Бакшич и Петър Парчевич. Те са хората на словото, на перото и на европейските дворове. Но всяка идея, оставена без историческо действие, е обречена да остане само мечта. В края на XVII век тази идея намира своя въоръжен израз в лицето на Георги Пеячевич.

През 2025 година се навършват триста години от смъртта на Георги Пеячевич и триста и седемдесет години от неговото рождение. Това съвпадение не е просто календарен факт, а повод да се види неговото място в една по-голяма историческа картина. Ако Петър Богдан и Петър Парчевич формулират чипровската визия за бъдещето на България, то Пеячевич е човекът, който се опитва да я превърне в реалност в условията на война и разпадаща се османска мощ.

Герб на Пеячевичи

Чипровският свят и неговите елити

Чипровци през XVII век е повече от град. Той е културен, икономически и духовен център, в който се преплитат местната традиция и европейското влияние. Католицизмът, проникнал още през XIV век със саксонските рудари и унгарската власт във Видинско, създава предпоставки за интензивни контакти с Рим и Виена. В града съществуват училища, францискански манастир и катедрален храм, а по-будните деца получават образование в Италия.

От тази среда излизат личности като Петър Богдан, автор на първата история на България, Петър Парчевич, неуморим дипломат и застъпник на българската кауза, и архиепископ Стефан Кнежевич. Родът Пеячевичи е част от този елит. Семейната памет ги свързва със средновековното болярство, а роднинските връзки с Кнежевичи и Парчевичи оформят една мрежа от хора, които мислят за България не като за провинция на Османската империя, а като за бъдеща християнска държава в Европа.

Раждането на войводата

Георги Пеячевич е роден през 1655 година в Чипровци в семейството на Матей Пеячевич и Агата Кнежевич. За ранните му години изворите мълчат, но средата, в която израства, предопределя неговия път. Той е братовчед на софийския католически архиепископ Стефан Кнежевич и наследник на идеите на Петър Богдан Бакшич. Докато духовниците подготвят почвата чрез образование и дипломатически писма, новото поколение чипровчани е принудено да мисли и за оръжието.

Този момент настъпва с началото на т.нар. Велика турска война. След разгрома на османската армия при Виена през 1683 година Хабсбургската империя преминава в настъпление. За поробените християни на Балканите това изглежда като дългоочаквания шанс. Именно тогава Георги Пеячевич излиза на историческата сцена като военен деец.

Българите във войната на империите

През пролетта на 1688 година Пеячевич се включва на страната на Хабсбургите с конен отряд от български доброволци. Участието му в обсадата на Белград и в превземането на крепостта Оршова има символично значение. Българите вече не са само обект на дипломатически писма, а активен военен фактор. Срещата му с баварския курфюрст Максимилиан Емануел в Белград показва, че чипровската кауза е позната на европейските военни среди.

Тези успехи засилват надеждите в родния край. В Чипровци и околните селища вестите за напредването на австрийците се възприемат като знак, че моментът за въстание е настъпил. Подготовката, започнала още с дейността на Петър Парчевич и Петър Богдан, навлиза в решаваща фаза.

Избухването на Чипровското въстание

През есента на 1688 година въстанието избухва. В него участват жители на Чипровци, Копиловци, Клисура и Железна без разлика на вероизповедание. Това е важен момент, който показва, че чипровската идея надхвърля рамките на католическата общност и се превръща в общобългарска кауза. Командването в града поема Матей Пеячевич, но водещата военна роля принадлежи на Георги Пеячевич, който вече е доказал своите способности.

Под негово ръководство въстаниците изграждат укрепен лагер в местността Жеравица и постигат значителни успехи. Превземането на Кутловица, днешна Монтана, е кулминацията на въстанието. Османските сили търпят тежко поражение, а за кратко изглежда, че освобождението е възможно.

Трагедията на изоставените

Тук се проявява драматичният разрив между идеите на чипровските водачи и реалната политика на великите сили. Австрийската армия спира настъплението си и не оказва очакваната подкрепа. Българските въстаници остават сами срещу съюзените османски и унгарски сили, водени от Имре Тьокьоли.

Съпротивата е сломена. Чипровци е разрушен до основи, хиляди жители са избити или отведени в робство, а един от най-цветущите български градове престава да съществува. Бащата на Георги Пеячевич загива по време на погрома. Тази трагедия бележи края на чипровския проект за освобождение, започнат десетилетия по-рано от Петър Богдан и Петър Парчевич.

След бунта и пътят на изгнанието

Въпреки поражението Георги Пеячевич не изоставя своя народ. С отряд от около шестстотин души той охранява бежанците при преселението им отвъд Дунав. Продължава да участва във войната, подпомагайки австрийските действия в Ниш, Пирот и Драгоман, като за кратко отново достига до родния си край.

В следващите години Пеячевич остава на служба в Хабсбургската империя. Изпълнява важни военни и разузнавателни задачи, включително тайна мисия до Цариград. През 1712 година за заслугите си той и братята му получават баронска титла от император Карл VI, а Георги е назначен за вицегубернатор на Бачкия комитат. Умира на 18 март 1725 година в град Бач, далеч от родните Балкани.

Чипровската идея след Чипровци

Смъртта на Георги Пеячевич бележи края на една епоха. Чипровската идея за освобождение, формулирана от Петър Богдан Бакшич и Петър Парчевич и реализирана с оръжие от Пеячевич, не успява да постигне своята цел. Но тя оставя нещо по-дълбоко. Тя доказва, че българите са способни да мислят и действат в европейски мащаб, да съчетават дипломация, култура и въоръжена борба.

Родът Пеячевичи продължава своя път в Хърватия и Унгария, давайки на Европа политици, учени и творци. Но началото на тази история остава българско. То започва в Чипровци, където една малка общност се осмелява да повярва, че България може отново да има място на политическата карта на Европа.