Великолепни бойци, великолепно командвани

През 1878 г. България нямаше армия. До 1913 г. тя имаше една от най-внушителните сухопътни сили в Европа.

От Дейвид Джонсън

В навечерието на Първата балканска война България беше независима държава едва от 34 години. Нейната армия беше създадена от нулата и разполагаше с толкова малко основа, че през първите седем години след като България получи независимостта си през 1878 г., старшите длъжности в армията трябваше да бъдат заемани от офицери, предоставени от Русия.

По време на 400 години турско владичество повечето български мъже бяха лишени от военна кариера, тъй като на християните не беше позволено да служат в армиите на Портата. След 1878 г. обаче военната служба стана всеобща и задължителна — официално от 18-годишна възраст до 46, макар че на практика обикновено започваше на 20. Мюсюлманите можеха да бъдат освободени срещу заплащане от 20 лири стерлинги, но малцина можеха да си позволят тази сума.

Полевата армия беше разделена на действаща армия и действащ резерв. За пехотата срокът на служба беше две години в действащата армия и 18 години в резерва — за всички други родове три години и 16. Резервът, изграден по тази система, стана един от най-големите в която и да е европейска армия и беше с добро качество; командването се осъществяваше от офицери, преминали от действащата армия, от млади мъже, издържали необходимите изпити, и от старшини, които бяха служили в действащата армия 10 или повече години. Всяка година части от резерва бяха извиквани по ротационен принцип за ежегодни окръжни маневри, които бяха последвани от големи маневри в края на септември. Когато службата му в резерва приключеше, човек преминаваше в опълчението, което, за разлика от полевата армия, можеше да действа само в рамките на българските граници.

Страната беше разделена на девет военни окръга, всеки от които включваше по една дивизия; всяка дивизия се състоеше от четири пехотни полка в две бригади, два ескадрона кавалерия, полк полева артилерия и инженерен батальон с телеграфни, понтонни, железопътни, балонни и минни подразделения. Един пехотен полк в мирно време имаше два батальона — всеки съставен от четири стрелкови роти, картечна рота с две оръдия и обслужваща рота. При мобилизация се създаваха още две дивизии — 10-та с две бригади и 11-та с три. С добавянето на резервисти 72-та батальона в мирно време се увеличаваха до 288 батальона от по 1000 души; основното картечно подразделение се удвояваше — от две 8-мм „Максим“ до четири. Една стрелкова рота наброяваше 270 души плюс осем пионери; един полк се състоеше от 70 офицери и 4550 души, от които 4000 бяха стрелци. Обслужващата рота имаше трима офицери и 200 души.

Според австрийски военен анализатор през 1909 г. българската полева армия имаше потенциална численост от 378 000 войници, а опълчението — 57 600. Гръбнакът на полевата артилерия на действащата армия бяха 81 батареи от бързострелни оръдия „Шнайдер-Кане“ 75 мм, с общо 324 оръдия. Имаше също 324 полеви оръдия „Круп“ в 54 батареи от по шест оръдия. Планинската артилерия се състоеше от 54 оръдия „Круп“ в девет батареи; 36 „Шнайдер“ също в девет батареи и 54 по-стари оръдия, вероятно руски или турски. Имаше девет батареи от по четири бързострелни гаубици и пет батареи от по шест полеви гаубици, което правеше общо 858 оръдия в 176 батареи. Освен полевата артилерия българите разполагаха с три групи крепостна артилерия; всяка група имаше две батареи и всяка батарея — четири 155-мм гаубици, с 12 муниционни коли. Чуждестранните наблюдатели на ежегодните маневри винаги бяха впечатлени от умението на конните артилерийски разчети, които влизаха в бой в галоп и обръщаха оръдията преди да бъдат разпрегнати.

Кавалерията се състоеше от три гвардейски ескадрона и 10 линейни полка, от които първите четири имаха по четири ескадрона и образуваха дивизия. Полкове 5 до 10 имаха по три ескадрона, и тези 18 ескадрона бяха разпределени по двойки към деветте дивизионни окръга.

В началото на XX век Турция все още притежаваше значителни владения на Балканите, включително цяла днешна Албания и северна Гърция, а отношението към нейните християнски поданици там, особено в Македония, оставяше много да се желае. През 1912 г., вдъхновени от омразата си към Турция и нейното потисническо управление, балканските кралства Сърбия, Гърция и България загърбват старите си взаимни вражди, за да създадат военен съюз. И трите имат териториални претенции към европейските владения на Турция. За България прогонването на турците от ивицата македонско крайбрежие, прилежаща към южната ѝ граница, би ѝ осигурило излаз на Егейско море и отличното пристанище Кавала. В северна Македония се намира Битоля, традиционно скъпа за българските сърца и населена с много пробългарски настроени жители. Точно отвъд югоизточната граница на България, в турска Тракия, се намира блестящата награда — Одрин.

През август 1912 г. малкото независимо сръбско кралство Черна гора се съгласява да се присъедини към Балканския съюз, както е наречен този отбранителен съюз срещу Турция. На 7 октомври, след предупреждения от Сергей Дмитриевич Сазонов от руското външно министерство относно нарастващата опасност от балканска война, западните сили уведомяват съюза, че няма да допуснат действия срещу Турция или промяна в териториалното статукво. Още на следващия ден обаче Черна гора обявява война на Турция и подпалва Балканите.

В България мобилизацията е наредена още на 30 септември чрез простото средство да се поставят обявления по обществени сгради и църкви. В рамките на 12 часа цялото мъжко население, годно да носи оръжие, е на път към сборните пунктове, качено на влакове, съставени от 45 до 60 вагона, движещи се със скорост от 15 мили в час. Гражданският транспорт по железниците е бил спрян няколко дни по-рано, но влаковете не са били разпределени по конкретни части. Не са били необходими билети.

Всеки влак е бил натъпкан до краен предел — не само вътре, но дори и по покривите на вагоните. Всеки мъж носи със себе си достатъчно храна от дома си за пътуването. По пътищата дълги потоци от селски каруци, теглени от волове или коне, се стичат към сборните пунктове. Макар българският ентусиазъм да е силен, той е сдържан; има малко пеене или възгласи.

Сред чуждестранните наблюдатели, които стават свидетели на мобилизацията, е британски полковник, който остава силно впечатлен от българските войници. Той ги описва така: „Едри, широки, с дълбоки гърди, окосмени мъже, отгледани със кисело мляко и черен хляб, с ясна бледа кожа и решителни кафяви очи. Превъзходни хора, отлично обучени и водени.“

Първа армия се съсредоточава край Харманли, малък град близо до турската граница, а Втора и Трета армия, заедно с кавалерийската дивизия, се събират при Ямбол. Войната е обявена на 17 октомври. На 21-ви Трета армия преминава границата и се разполага на турска територия.

На 23-ти българите предприемат нощна атака с щикове срещу турските окопи пред Кирк Килисе. След Сръбско-българската война от 1885 г. се носи слух, че сърбите изоставили окопите си щом чули звуците на българския национален химн „Шуми Марица“; каквато и да е истината, на 24 октомври целият турски гарнизон на Кирк Килисе се изтегля.

„Генерал фон дер Голц каза, че пруските войници биха превзели това място за три дни,“ отбелязва български офицер пред военен кореспондент. „Ние го направихме за три часа.“

Еуфорията продължава до 28-ми, когато се среща сериозна турска съпротива при Люлебургас и се развива продължителна и кървава битка. В продължение на седмица турската пехота издържа на унищожителен артилерийски огън, но до 3 ноември е в пълно отстъпление към линиите при Чаталджа – последната отбранителна линия пред Константинопол, който се намира само на 30 километра на юг.

Постиженията на българите до този момент са обобщени от британски военен кореспондент:
„Нация с население под пет милиона и военен бюджет под два милиона лири годишно изкарва на бойното поле в рамките на четиринадесет дни от мобилизацията армия от 400 000 души и в рамките на четири седмици придвижва тази армия на над 160 мили вражеска територия, превзема една крепост и обсажда друга, води и печели две големи битки срещу наличните въоръжени сили на държава с двадесет милиона население и спира едва пред портите на вражеската столица. С изключение на японците и гурките, българите единствени от всички войски влизат в бой с твърдото намерение да убият поне един враг.“

Като цяло българските войници биха могли да почувстват, че пророчеството в една българска люлчина песен се е сбъднало:

„Дойдоха турците и ме поругаха
защото бях млада и хубава.
Спи, мое дете, спи;
скоро ще пораснеш силен и висок
и ще отмъстиш за майка си…“

На 17 и 18 ноември българите атакуват линиите при Чаталджа, но не успяват да постигнат успех срещу тях. Междувременно, в северните театри на войната, гърците превземат Солун, а сърбите постигат победа при Битоля; сърбите изпращат силни пехотни части и обсадна артилерия, за да подпомогнат българите, обсаждащи Одрин. Макар и да не е крепост от първи ранг, Одрин разполага с отбранителни съоръжения, модернизирани от германски военни инженери; гарнизонът на Шукри паша от 58 000 души се състои от шест редовни пехотни полка, три резервни дивизии, пет полка крепостна артилерия, два инженерни батальона, пет картечни роти, една рота сапьори/телеграфисти и пет кавалерийски ескадрона.

На 3 декември обсадата е прекратена, когато България и Сърбия се съгласяват на примирие с Турция. Осем седмици по-късно обаче бойните действия — и обсадата на Одрин — се подновяват при ужасяващи условия, с 6 фута сняг в окопите и температура под минус 18 градуса. Някои часови на предните позиции трябва да имат ампутирани пръсти на ръцете и краката. Болните и ранените понасят мъчения, докато грубо направените колела на волските каруци подскачат по неравните пътища към полевите болници. Поради недостига на коне в България, голяма част от транспорта на армията е теглена от волове и управлявана от цивилни; превозните средства, снабдяващи тежките оръдия пред Одрин, могат да носят само по шест снаряда наведнъж, а пътуването до отдалечените батареи на обсадната артилерия трае шест дни в едната посока, през блатиста равнина, залята от река Марица.

Времето се подобрява през март 1913 г. и започва подготовка за последния щурм, в съответствие с план, изготвен от българския главнокомандващ генерал Михаил Савов. Одрин е защитаван от 53 батальона, 612 оръдия, 50 картечници и обширни телени заграждения — последните представляват сериозно препятствие за българската пехота с нейните тънки сандали. Първата фаза предвижда обща атака срещу напредналите турски позиции. След това турският командир трябва да бъде подведен да повярва, че главният удар ще бъде нанесен в южния сектор, защото ключовите цели всъщност са в североизточния издаден участък на отбраната — фортовете Ай-Юлу и Айваз-Баба. За да се подпомогне изненадващата атака срещу тези фортове, българската и сръбската артилерия в източния сектор, за която турците все още не подозират, трябва да бъде прикрита до последния възможен момент.

В 23:30 часа на нощта на 23 март генерал Никола Иванов (Втора армия) информира подчинените си: „Пехотата ще атакува през нощта на 24 срещу 25 март, в 3 часа сутринта.“ Той знае, че при лунна светлина хората му ще бъдат видими с просто око на 400 крачки, а с бинокъл — на 600, така че настъплението трябва да бъде бързо, независимо от телените заграждения. Настъпващата пехота ще подава сигнали на артилерията с цветни фенери — бял за „Продължавайте огъня“ и червен за „Прекратете огъня“.

В 13:00 часа на 24 март започва артилерийският обстрел, като полевите оръдия обстрелват предните позиции на турците, а обсадните оръдия стрелят по определените им цели.

Шукри паша има няколко причини да очаква основната атака на Иванов да дойде от юг, където височините на Картал тепе доминират над равнината и първата отбранителна линия. Той знае, че щабът на Иванов и 1-ва и 3-та бригади на елитната 8-ма дивизия са срещу неговия южен сектор, а силната концентрация на артилерийски огън окончателно го убеждава. Междувременно 2-ра бригада на 8-ма дивизия чака с насочени щикове, готова да атакува фортовете в североизточния издаден участък, подкрепена от три пехотни бригади, прехвърлени от фронта при Чаталджа — общо 52 батальона, подкрепени от 112 обсадни оръдия, 72 полеви оръдия и седем кавалерийски ескадрона.

Щурмът срещу фортовете е воден от 10-ти и 23-ти полкове на 8-ма дивизия. Част от телените заграждения са унищожени от артилерийския обстрел; там, където сапьорите не успяват да ги прережат, пехотата трябва да ги покрие с шинелите си. Настъплението на 23-ти полк е подпомогнато блестящо от конната батарея на командант Друмев, която влиза в бой под самите дула на турските оръдия и изсипва шрапнели върху вражеските окопи и опасен укрепен пункт. Фортът Ай-Юлу е превзет от 3-ти батальон на 10-ти полк в 1:00 часа на 26 март. Малко след 6:00 часа командирът на форта Айваз-Баба съобщава по телеграф, че оръдията са унищожени, артилеристите лежат мъртви, а българската пехота влиза във форта. След това той прекъсва връзката и се самоубива.

В много други сектори турските артилеристи се бият до край; три последователни разчета обслужват оръдията в батареи 41 и 42, и всички лежат мъртви на позициите си.

Нито един разказ за превземането на Одрин не може да пропусне поразителния подвиг на полковник Генчо Мархолев, първият българин, влязъл в града, водейки гвардейските кавалерийски ескадрони с извадени саби по улици, пълни с турски войници, спирайки тук и там, за да пленява и разпитва генерали; Мархолев разполага част от хората си по мостовете на Тунджа и Марица, отделя други да защитават жените и децата, укрили се в джамията на султан Селим, препуска с великолепния си ирландски кон през обширни празни коридори; кулминацията на действията му е, когато открива турския генерал във форта Хайдерлик и го пленява.

В рязък контраст с този почти романтичен епизод, български сапьори са били разсечени на две от оръдия „Норденфелт“, докато се опитват да прережат телените заграждения, а в южния сектор огромен окоп съдържа телата на 730 турски войници, убити с щикове преди разсъмване на 26 март.

Един австрийски военен кореспондент дава ярко описание на склонността на българската пехота към боя с щик:
„Когато се стигнеше до действителния бой, българската пехота надигаше бойния си вик ‘На нож!’, без да обръща внимание на съвременната тактическа теория. На четиристотин крачки или дори повече пред вражеските позиции цели полкове от бойната линия се изправяха и се хвърляха срещу турците в един неудържим устрем, без да спират, без да стрелят и пренебрегвайки всякакво прикритие. Всеки българин жадуваше да забие щика си в тялото на турчин, а офицерите бяха безсилни да овладеят възбудата на хората си. Дори полкове от резерва, настъпващи след тях, надигаха същия вик и се хвърляха напред, често по призив на някой сержант, без да обръщат внимание на заповедите на офицерите да спрат и да легнат.“

„Тези методи на атака на българската пехота бяха в най-висока степен причина за огромните загуби, които армията понесе в тази война.“

По време на едно сражение в Тракия, докато българската пехота се готви да постави щиковете си, предварителната команда „Напред на нож!“ (повтаряна по цялата линия) е чута от турците в отсрещните окопи. „Какво казват?“ питат турските войници свой другар, който разбира малко български. Той, обърквайки думата „напред“ с числото „пет“, отговаря ужасено: „Казват ‘По пет на нож!’“

Няколко френски офицери-наблюдатели в Първата балканска война отбелязват смъртоносната острота на широкото острие на българския щик, но най-проникновеното наблюдение за оръжията във войната идва от френския военен художник Жорж Бертен Скот, който забелязва как войниците в окопите се опитват да защитят главите си с лопати, когато чуват звука на шрапнелите.
„Едно нещо тази война доказва отново и отново,“ пише той, „че куршумите от пушки не винаги убиват, но използването на шрапнел коренно променя условията на боя. Този плътен дъжд от метал пронизва всяко парче земя, разбива черепи, смазва мозъци и носи сигурна смърт. В бъдеще каската вече няма да бъде само параден елемент, а защитна броня.“

С превземането на Одрин България владее цяла Македония на изток от Солун и цяла Тракия до линиите при Чаталджа. Три седмици по-късно България подписва примирие с Турция, а останалите членове на съюза също го последват. На 20 май представители на Великите сили се събират в Сейнт Джеймс палас, за да разделят плячката от войната, и на 30 май е подписан договор; но присъствието на гърци в Солун и сърби в Битоля подтиква България към нови действия. В края на юни цар Фердинанд тайно нарежда на генерал Савов да настъпи срещу бившите съюзници и нощните атаки започват на 29-ти.

Избухването на Втората балканска война дава на Румъния неочаквана възможност да получи своя дял — тя незабавно нахлува в България. Междувременно Енвер бей извежда турските войски от линиите при Чаталджа с бързи маршове и си връща Одрин.

Всичко приключва на 30 юли. Победените български полкове се завръщат с геройско посрещане, марширувайки със сериозни лица по препълнените улици на София. Съвременни снимки показват цар Фердинанд и неговите генерали начело, яздещи с украсени със цветя седла, а царят се усмихва широко на ликуващите тълпи.

Според договора, подписан през август, България трябва да отстъпи на Румъния крепостта Силистра и етнически българската южна част на Добруджа. За следващите няколко години тя запазва част от тракийското крайбрежие и излаз към Егейско море, но чрез второстепенното пристанище Дедеагач вместо Кавала, която остава за Гърция.

Всички подписали страни разглеждат договорите от Балканските войни като временни и обречени да породят нови конфликти — и се оказват прави. България, доскоро протеже на Русия, започва да търси сближаване с Австро-Унгария. През 1915 г. тя влиза в Първата световна война като съюзник на Австро-Унгария, Германия и своя доскорошен враг — Турция.