В една от най-известните църкви на Флоренция се намира гробницата на човек, който през XV век заема един от най-високите постове в християнския свят. Той участва в преговори, от които зависи бъдещето на Византийската империя, и посвещава последните месеци от живота си на опит да помири православната и католическата църква. Това е Константинополският патриарх Йосиф II (1416–1439). Макар да оглавява църквата на византийската столица, неговият произход е български – факт, засвидетелстван от съвременник и разглеждан в научни изследвания. Историята му е свързана с последните десетилетия на Византия, Фераро-Флорентинския събор и един от най-значимите, но неуспешни опити за преодоляване на разделението между Източната и Западната църква.
Кой е патриарх Йосиф II?
Йосиф II е Константинополски патриарх от 1416 до 1439 г. Той ръководи православната църква в период, когато Византийската империя е изправена пред сериозна политическа и военна криза. Роден е вероятно около 1360 г. Сведенията за ранните години от живота му са ограничени, но е известно, че преминава през монашеското духовенство и преди избирането си за патриарх заема митрополитската катедра на Ефес.
През май 1416 г. той застава начело на Константинополската църква. Това е пост с огромно духовно значение, макар политическата власт на византийските императори вече да е силно отслабена. Патриаршеското му служение съвпада с управлението на императорите Мануил II и Йоан VIII Палеолог. Именно при втория Йосиф ще се превърне в ключов участник в опита за възстановяване на църковното единство.
Бил ли е Йосиф II българин? Какво разкриват историческите извори
Един от най-интересните въпроси около личността на Йосиф II е неговият произход. Въпреки че принадлежи към висшето духовенство на Константинопол, историческите сведения го свързват с България. Особено важно доказателство се съдържа в писмо от 9 февруари 1436 г., изпратено от доминиканския духовник Йоан Рагузки до кардинал Джулиано Чезарини. В него Йоан Рагузки пише за патриарха: „Bulgarus est natione et de lingua mea.“
Първата част на израза означава недвусмислено: „Той е българин по произход.“ Втората – „и е от моя език“ – се отнася до славянската езикова близост между двамата. Йоан Рагузки произхожда от Дубровник и е добре запознат с църковните и дипломатическите отношения на своето време. Затова неговото свидетелство е особено ценно: то не представлява късно национално предание, а писмен извор от епохата, в която живее самият патриарх.
Българският произход на Йосиф II е разглеждан и от изследователите на византийската история Виталиен Лоран и Иван Дуйчев. Техните публикации поставят въпроса в по-широкия контекст на балканските династически и църковни връзки през XIV и XV век.
Бил ли е син на цар Иван Шишман?
В историческата литература съществува и предположение, че Йосиф II е бил син на българския цар Иван Шишман. Основание за подобни хипотези дават сведения, свързващи произхода му с владетел от рода на Шишмановци. Тълкуването им обаче не е еднозначно. Различните възможности за родствената му връзка с българската царска династия не позволяват категорично да се твърди, че той е извънбрачен син на Иван Шишман.
Следователно трябва да се разграничават две неща: българският произход на патриарха е пряко засвидетелстван, докато точното му родословие остава предмет на исторически изследвания.
Как българин достига до патриаршеския престол в Константинопол?
За да се разбере кариерата на Йосиф II, трябва да се има предвид, че православният свят през Средновековието не е ограничен от съвременните национални граници. Константинополската патриаршия поддържа връзки с духовници, манастири и църковни общности от различни части на Балканите и Източното Средиземноморие. Произходът от една или друга народност не изключва възможността за издигане във византийската църковна йерархия.
Йосиф успява да достигне до митрополитската катедра на Ефес — един от исторически значимите центрове на ранното християнство. Впоследствие е избран за патриарх в Константинопол, което свидетелства за положението му сред висшето духовенство. Съвременните и по-късните сведения го представят като възрастен и авторитетен духовник. Неговото влияние се основава не само на заемания пост, но и на личното уважение, което успява да спечели. Тази репутация ще има особено значение, когато Византия се изправи пред въпроса дали да потърси спасение чрез споразумение с Рим.
Защо Византия търси обединение с Католическата църква?
През първата половина на XV век положението на Византийската империя е изключително тежко. След векове на войни, териториални загуби и вътрешни конфликти някогашната могъща държава контролира само ограничени владения. Османската империя вече е установила властта си над големи части от Балканския полуостров. Българските земи също са попаднали под османска власт след завладяването на Търново през 1393 г. и Видин през 1396 г. Константинопол продължава да съществува като византийска столица, но бъдещето му изглежда все по-несигурно.
Император Йоан VIII Палеолог разбира, че без сериозна военна помощ от Западна Европа империята трудно би могла да се противопостави на османското настъпление. Тази помощ обаче е обвързана с въпроса за отношенията между православната и католическата църква. Разделението, традиционно свързвано с Великата схизма от 1054 г., е задълбочено от вековни богословски и политически противоречия. Особено тежък отпечатък оставя Четвъртият кръстоносен поход и превземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г.
Сред спорните въпроси са папското първенство, учението за произхождането на Светия дух, чистилището и някои литургични различия. За императора споразумението с Рим представлява възможност да получи необходимата военна подкрепа. За патриарх Йосиф II то е и опит да бъде възстановено нарушеното единство между християнските църкви.
Йосиф II и Фераро-Флорентинският събор
В края на 1437 г. от Константинопол потегля представителна византийска делегация. В нея участват император Йоан VIII Палеолог, патриарх Йосиф II, митрополити, богослови и други духовници. Сред участниците са Марк Ефески и Висарион Никейски — личности, чиито позиции по въпроса за църковното обединение впоследствие ще се окажат коренно различни.
През 1438 г. започват заседанията на събора във Ферара, Италия. От католическа страна главна роля има папа Евгений IV. Преговорите са сложни и продължителни. Богословите обсъждат различия, които са се натрупвали в продължение на столетия. Византийските представители не са единни в готовността си да приемат предложените компромиси.
В началото на 1439 г. заседанията са преместени във Флоренция. Там съборът навлиза в решаващия си етап. Патриарх Йосиф II е сред поддръжниците на споразумението. Макар вече да е в напреднала възраст и със сериозно влошено здраве, той продължава да подкрепя преговорите. Неговата позиция обаче не се споделя от всички православни участници.
Марк Ефески категорично се противопоставя на предложените богословски формулировки. Висарион Никейски, от друга страна, се превръща в един от най-активните защитници на унията. Така спорът не се води единствено между Рим и Константинопол. Той разделя и самата византийска делегация.
Напрежението между патриарха и православните духовници
За вътрешните разногласия на събора разказва Силвестър Сиропул, който присъства на преговорите и впоследствие оставя подробно описание на събитията. В неговото съчинение Йосиф II е представен като духовен водач, който се опитва да убеди колебаещите се митрополити да подкрепят постигането на съгласие.
Патриархът им напомня за отношенията им и за подкрепата, която им е оказвал. Той изразява огорчението си, че в решителния момент среща съпротива от част от собственото си духовенство. Разказът на Сиропул трябва да се използва внимателно, защото авторът по-късно застава сред противниците на унията. Въпреки това свидетелството му разкрива колко дълбоки са били противоречията между участниците.
За Йосиф залогът вече не е само успешното приключване на един църковен събор. Той вижда възможност да бъде постигнато помирение, което поколения духовници преди него не са успели да осъществят.
Смъртта на Йосиф II и Флорентинската уния от 1439 г.
На 10 юни 1439 г. патриарх Йосиф II умира във Флоренция. Към този момент преговорите са напреднали, но окончателното споразумение между двете църкви все още не е тържествено провъзгласено. На 6 юли 1439 г., по-малко от месец след смъртта му, папа Евгений IV обявява Флорентинската уния с документа Laetentur Caeli — „Да се възрадват небесата“.
Документът формулира постигнатото съгласие по основните спорни въпроси между католическата и византийската делегация. Йосиф II не доживява този момент. Съществуват обаче свидетелства за подкрепата му към унията и за съгласието му с основни положения, обсъждани на събора. Така патриархът остава в историята като един от най-важните православни участници в опита за църковно обединение през XV век.
Къде се намира гробницата на патриарх Йосиф II?
Гробницата на Йосиф II се намира в базиликата „Санта Мария Новела“ (Santa Maria Novella) във Флоренция, Италия. Патриархът е погребан там на 11 юни 1439 г. според гръцкия църковен обред, в присъствието на представители на двете църкви.
Надгробният му паметник е особено интересен. Той включва изображение на възрастния духовник и надпис, който представя неговото участие в събора като делото, определило последните години от живота му. Латинската епитафия е свързвана с италианския хуманист Мафео Веджо. В нея покойният патриарх говори символично от първо лице за стремежа си към единството на християнската вяра.
Един от най-въздействащите моменти в надписа гласи в български превод: „Едно едничко нещо желаех, разпалван от изумителна любов: да има едно богослужение и една вяра за цяла Европа.“
По-нататък епитафията представя обединението на гръцката и римската вяра като осъществено с неговото участие. Този текст е важно историческо свидетелство, но трябва да се чете като възпоменателен надпис, а не като безпристрастна хроника. Съставен е в контекста на надеждите, породени от Флорентинския събор, и отразява начина, по който поддръжниците на унията са искали да бъде запомнен патриархът.
Интересна подробност е, че самата гробница има сложна история. Изследванията на паметника показват, че неговото местоположение и художествено оформление са претърпели промени през следващите векове.
Пише ли върху гробницата, че Йосиф II е българин?
В популярни разкази понякога се твърди, че върху надгробния паметник е изписано, че патриархът е „българин по рождение“. Това твърдение не се потвърждава от известния текст на епитафията. Надписът възхвалява духовното му служение и усилията му за църковно единство, но не съдържа подобна формулировка за националния му произход.
Доказателството, че Йосиф II е бил българин, трябва да се търси в историческите документи, най-вече в писмото на Йоан Рагузки от 1436 г., а не в погрешно приписвани думи на надгробния паметник. Това разграничение е важно, защото действителните извори са достатъчно интересни сами по себе си и не се нуждаят от допълнително украсяване.
Защо Флорентинската уния не успява да обедини двете църкви?
Въпреки тържественото провъзгласяване на унията, споразумението не получава широко приемане в православния свят. Мнозина духовници и вярващи смятат, че византийската делегация е направила прекалено големи отстъпки пред Рим под натиска на политическата необходимост. Марк Ефески, който отказва да подпише съборните решения, се превръща в една от най-значимите фигури на съпротивата срещу обединението.
В Константинопол също възниква сериозно напрежение. Постигнатото във Флоренция съгласие между определени църковни представители не успява да преодолее недоверието, натрупвано в продължение на векове. Политическите надежди на византийския император също не се оправдават в необходимата степен. Западноевропейската военна помощ не успява да спре османското настъпление.
През 1444 г. кръстоносната армия на крал Владислав III претърпява тежко поражение при Варна. На 29 май 1453 г. османските войски на султан Мехмед II превземат Константинопол. С това приключва съществуването на Византийската империя. Флорентинската уния остава забележителен дипломатически и богословски опит, но не води до трайно обединение на православната и католическата църква.
Защо историята на патриарх Йосиф II заслужава да бъде познавана?
В българската историческа памет средновековната история най-често се свързва с владетели, битки, крепости и книжовни школи. Животът на Йосиф II показва една по-различна страна от присъствието на българите в европейското Средновековие. Човек с български произход достига до престола на Константинополската патриаршия и се оказва сред участниците в събитие, което привлича вниманието на цяла християнска Европа.
Неговата дейност не успява да постигне трайното единство, към което се стреми. Но историческото значение на една личност не се измерва единствено с успеха на поставената цел. Днес гробницата на Йосиф II продължава да се намира във Флоренция — далеч от земите, с които е свързан неговият произход. Тя напомня за време, когато съдбата на Византия, отношенията между християнските църкви и бъдещето на Балканите са били неразривно преплетени.
А най-интересното е, че зад историята на този почти непознат у нас Константинополски патриарх стои едно кратко, но недвусмислено свидетелство от XV век: „Той е българин по произход.“
Използвани исторически изследвания и източници
- Ivan Dujčev, À propos de la biographie de Joseph II, patriarche de Constantinople, Revue des études byzantines, 19 (1961), с. 333–339. https://doi.org/10.3406/rebyz.1961.1267
- Vitalien Laurent, Les origines princières du patriarche de Constantinople Joseph II († 1439), Revue des études byzantines, 13 (1955), с. 131–134.
- Joseph Gill, The Council of Florence, Cambridge University Press, 1959.
- Alessandro Diana, Il monumento funebre di Giuseppe II in Santa Maria Novella, Opera · Nomina · Historiae, 7 (2012). Изследване на гробницата, надписите и художественото ѝ оформление.
- Enciclopedia Treccani, Giuseppe II, patriarca di Costantinopoli — енциклопедична справка за произхода, патриаршеското служение и участието му във Флорентинския събор.
Вашият коментар