Хроника за Панагюрище Част 8: Към Освобождението

След пролетта на 1876 година Панагюрище вече не е същият град. По улиците, където само месеци по-рано се веят въстанически знамена, все още стоят почернели стени и следи от пожара. Много от къщите са разрушени, десетки семейства са загубили близките си, а споменът за погрома продължава да тежи над града. Хората постепенно започват да се връщат към живота, но страхът и болката остават.

И все пак сред руините се усеща и нещо друго.

Усещането, че жертвата не е била напразна.

Макар въстанието да е потушено, новините за случилото се в Панагюрище, Батак и останалите въстанали райони вече обикалят Европа. Репортажите на чуждестранни журналисти, сред които особено силен отзвук имат публикациите на Джанюариъс Макгахан за жестокостите след въстанието, предизвикват огромно възмущение. За първи път милиони хора извън Османската империя научават за българите и за случилото се през пролетта на 1876 година.

Вестници в Англия, Франция, Русия и други държави публикуват описания на изгорени градове и избито население. Европейското обществено мнение постепенно започва да се обръща срещу Османската империя. Сред най-острите гласове е този на британския политик Уилям Гладстон, който открито осъжда действията на османската власт и защитава българската кауза.

Така, макар военно да е разгромено, Априлското въстание успява да направи нещо огромно – да постави българския въпрос в центъра на европейската политика.

Европа вече гледа към България

През следващите месеци напрежението около Османската империя нараства. Разказите за жестокостите в българските земи предизвикват възмущение в много европейски държави, а Русия започва все по-открито да използва случилото се като аргумент срещу османската власт на Балканите.

За българите това е период на очакване.

След погрома мнозина разбират, че свободата няма да дойде веднага. Но същевременно усещат, че след април 1876 година вече нищо не е същото. Османската империя успява да потуши въстанието, но не успява да върне старото мълчание.

В Панагюрище животът постепенно започва да се възстановява. Сред руините хората поправят къщи, разчистват улици и се опитват да върнат нормалността. Но почти във всяко семейство има загинал, изчезнал или ранен човек. Споменът за изгорелия град остава жив навсякъде.

Много от оцелелите въстаници напускат българските земи и достигат до Румъния, Русия или Сърбия. Част от тях по-късно ще се включат в предстоящата война срещу Османската империя.

Руско-турската война

През април 1877 година Русия обявява война на Османската империя. За българите това изглежда като моментът, който толкова дълго са чакали. Новината бързо достига и до Панагюрище, където хората все още живеят сред спомена за въстанието.

Много панагюрци се включват доброволно в Българското опълчение. Сред тях има оцелели въстаници, млади мъже и хора, загубили близки по време на погрома година по-рано. За мнозина войната вече не е просто политическо събитие.

Тя е продължение на Априлското въстание.

Докато руските войски преминават през Дунав и започват настъпление към вътрешността на Балканите, в българските земи надеждата постепенно се връща. След тежките боеве при Шипка и настъплението през зимата на 1877 година османската армия започва да отстъпва.

Сред имената, които панагюрци чуват все по-често, е това на Сюлейман паша – един от главните османски военачалници. След пораженията при Шипка неговата армия се изтегля през Тракия, а руските части започват настъпление към Средногорието.

Денят на освобождението

На 30 декември 1877 година по стар стил (11 януари 1878 г. по нов стил) Панагюрище е освободено от османска власт.

След пораженията при Шипка и настъплението на руската армия през зимата на 1877 година османските сили започват отстъпление към Пазарджик. Рано сутринта на 30 декември Сюлейман паша заповядва изтеглянето на 30-хилядната си армия от Панагюрския край.

Малко след това в града навлизат първите руски разезди от колоната на генерал Николай Павлович Криденер, преминала през Петрич, Поибрене и Мечка. Същия ден в Панагюрище пристига и втората руска колона, водена от генерал Виктор Дезидерьевич Дандевил, преминала през прохода Медет.

генерал Виктор Дезидерьевич Дандевил и синът му

За жителите на града това е момент, който мнозина чакат от пролетта на 1876 година – от дните на въстанието, пожара и погрома. Руските войски са посрещнати с огромна радост от населението, макар Панагюрище все още да носи тежките белези на унищожението.

След Освобождението за първи комендант на града е назначен капитан Константин Александрович Галперт. Постепенно започва възстановяване на местната власт и обществения живот. Година по-късно се провеждат и първите общински избори, на които за кмет е избран Цвятко Хаджитомев.

Но свободата идва с едно тежко разочарование. След Берлинския договор Панагюрище остава в пределите на автономната област Източна Румелия, а не в Княжество България. Това поражда силно недоволство сред местните жители и по-късно превръща града в един от активните участници в Съединението от 1885 година.

Жертвата, която не е забравена

След Освобождението Панагюрище постепенно започва да се възстановява. Хората изграждат наново домовете си, поправят църквите и училищата и се опитват да върнат живота в града. Но паметта за Априлското въстание остава жива.

Тук почти всяка улица пази спомен за онези дни.

Спомен за Бенковски, Райна Княгиня, Павел Бобеков и стотиците обикновени хора, които избират свободата пред страха.

Именно затова Панагюрище се превръща в едно от най-свещените места в българската история. Не защото е най-големият град. А защото тук свободата е изживяна, загубена и извоювана с огромна жертва.

Пътят към свободата не започва през зимата на 1877 година.

Той започва още през април 1876-а – сред камбаните, въстаническите знамена, пожара и пепелта на един град, решил да се изправи срещу империя.

В писмо на Анастас Фугеков до сестра му Райна Попгеоргиева Футекова – Райна Княгиня от 23 януари 1878 г. пише: „На Рождество, 1-я ден стана голема битка отсам Мечка, в полето. Паднаха много турци, а руси 7 души и 13 ранени. И така пред Васил (овден – б.а.) бегаха всички турци и додоха русите в петък, сахата по седем през деня, 100-сто донци. На другия ден дойдоха 20 хиляди пешаци. Посрещнахме ги на края сичкия народ. Свещенниците с одеждите си… И така, драги ми сестри и мънички Василко, сме свободни веке.“

Фотографиите са от дигиталната колекция на Руските държавни архиви, включително кадрите на щаба на генерал Виктор Дандевил – освободителя на Панагюрище, заснети от военен фотограф на 4 март 1878 г. Снимките на панагюрските опълченци са от Регионалния исторически музей – Пазарджик и Исторически музей – Панагюрище. Фотографията на генерал Дандевил със сина му се съхранява в Държавния архив – Пловдив и е заснета в ателието на известния пловдивски фотограф Папазян.