Хроника за Панагюрище – Част 5: Павел Бобеков и дните на Панагюрската република

Вечерта на 20 април 1876 година Павел Бобеков вече знае, че животът му никога няма да бъде същият. Кървавото писмо е пристигнало от Копривщица, по улиците на Панагюрище тичат въоръжени мъже, камбаните бият тревожно, а по къщите започват да се палят светлини. Само за няколко часа градът се променя до неузнаваемост. Учители, търговци, занаятчии и овчари излизат по площадите с пушки в ръце, хората говорят високо, прегръщат се, кръстят се, а някои плачат от вълнение. След векове страх Панагюрище е вдигнало бунт срещу Османската империя.

В центъра на всичко това стои Павел Бобеков – човек, който не прилича на типичния революционер от народните песни. Той не е хайдутин, нито войвода със сабя и пищови. Бобеков е образован човек, учител и общественик, роден в Панагюрище през 1852 година. Учи в Цариград, владее чужди езици и е сред най-уважаваните личности в града още преди въстанието. Съвременниците му го описват като спокоен, умен и изключително уравновесен човек – качества, които в онези априлски дни се оказват жизненоважни.

След получаването на Кървавото писмо Георги Бенковски и местните комитетски дейци разбират, че вече няма време за колебание. Ако Панагюрище не вдигне въстание веднага, османските власти ще ударят първи и ще унищожат цялата организация. Само за няколко часа османската администрация губи контрол над града. Турските чиновници и заптиета изчезват от улиците, а решенията започват да се вземат от българите. За хората това е нещо немислимо само дни по-рано. За първи път от векове панагюрци усещат какво означава сами да определят съдбата си.

Именно тогава е създадено Привременното правителство на Панагюрище, а начело застава Павел Бобеков. Решението не е случайно. Докато Бенковски е човекът на действието и въстаническия плам, Бобеков е човекът, който може да внесе ред в настъпващия хаос. А в онези дни редът е не по-малко важен от самото оръжие.

Републиката за няколко дни

Историците по-късно ще нарекат тези дни „Панагюрската република“. Макар да съществува кратко, усещането за свобода е толкова силно, че остава завинаги в българската памет. По улиците вече няма турска власт. В къщите на богатите търговци заседават въстаническите ръководители, млади момчета стоят на постове по входовете на града, а навсякъде се носят слухове за въстания в околните села.

Бобеков почти не спи. В една стая се обсъжда отбраната на Панагюрище, в друга пристигат хора от Баня, Мечка и Поибрене с новини за движението на османските части. Някъде другаде жени шият торби за барут и превързочни материали, а през нощта по дворовете се чува ударът на чукове върху желязо. Ковачите поправят стари кремъклийки, леят се куршуми, а по улиците момчета тичат с барут и провизии. Градът започва да прилича на огромен военен лагер.

Но зад тази организация стои не професионална армия, а обикновени хора – учители, абаджии, овчари, кожари и търговци, които само допреди дни са мислели за пазари, стада и училища, а сега се подготвят да воюват срещу една империя. Мнозина никога не са участвали в истинска битка. Павел Бобеков отлично разбира колко неравна е тази борба, но въпреки това не показва страх. В онези дни той е човекът, който трябва да поддържа спокойствие сред хора, обзети едновременно от надежда и тревога.

Павел Бобеков

Бенковски и пламъкът на въстанието

Докато Бобеков организира града, Георги Бенковски обикаля Средногорието с прочутата Хвърковата чета. Двамата са напълно различни като характери, но точно затова се допълват. Бенковски е пълната противоположност на спокойния и премерен председател на Привременното правителство. Той носи със себе си енергия, която буквално увлича хората. Когато Хвърковатата чета влиза в някое село, камбаните започват да бият, а хората излизат по улиците, за да видят човека, който говори за свободата така, сякаш тя вече е настъпила.

Бенковски преминава през Мечка, Баня, Поибрене, Мухово и десетки други селища. Навсякъде призовава хората да се присъединят към въстанието. Съвременниците му разказват, че присъствието му вдъхновявало дори най-уплашените. Той не говори като човек, който се съмнява в успеха. Говори като човек, който вече вижда свободна България.

Именно това кара толкова много хора да го последват.

Георги Бенковски

Райна Княгиня и денят на знамето

На 22 април 1876 година Панагюрище преживява един от най-силните си мигове. Главното въстаническо знаме е осветено тържествено пред народа. То е ушито от младата учителка Райна Попгеоргиева – Райна Княгиня – под ръководството на Георги Бенковски. Зеленото знаме със златния лъв и думите „Свобода или смърт“ бързо се превръща в символ на въстанието.

По спомените на съвременници площадът е изпълнен с хора. Някои коленичат, други плачат, а трети стискат пушките си така, сякаш вече са тръгнали към битка. Тогава Райна Княгиня яхва кон и развява знамето над множеството. За миг страхът сякаш изчезва. Наоколо има само възторг и усещане, че историята се случва пред очите на всички.

По-късно мнозина ще казват, че именно тогава за първи път истински са повярвали, че България може да бъде свободна.

Между надеждата и обречеността

В следващите дни Панагюрище живее между възторга и страха. По улиците непрекъснато пристигат вести. Едни носят надежда – за въстанали села и присъединили се чети. Други носят тревога – за настъпващи османски части и събиране на башибозук.

В Привременното правителство заседанията продължават до късно през нощта. Бобеков се опитва да поддържа ред, да разпределя оръжия и да организира отбраната. Но колкото повече новини пристигат, толкова по-ясно става, че срещу въстаниците се движи огромна сила. Към Средногорието настъпват редовна османска войска, артилерия и големи башибозушки отряди, водени от Хафъз паша.

Мнозина вече разбират, че Панагюрище трудно ще издържи.

Но почти никой не говори за предаване.

Именно това прави тези дни толкова необикновени. Въстаниците не се бият, защото вярват, че непременно ще победят. Бият се, защото вярват, че свободата заслужава всяка жертва.

Колкото повече наближава османската армия, толкова по-напрегнат става градът. По високите места около Панагюрище са поставени наблюдатели, а на Маньово бърдо се изграждат отбранителни позиции. Нощем огньове светят по хълмовете около града, а хората говорят тихо и неспокойно. Павел Бобеков вече знае, че идват най-тежките дни, но въпреки това продължава да работи почти без почивка – пише писма, организира хора, приема вести и се опитва да поддържа духа на въстаниците.

За кратко Панагюрище живее така, сякаш България вече е свободна. И точно това прави историята на Панагюрската република толкова силна – не защото продължава дълго, а защото за няколко кратки дни един народ успява да повярва, че свободата е възможна.

Скоро над града ще се спуснат огън, смърт и разрушение. Но споменът за тези дни ще остане жив много след като оръжията замлъкнат.