Как са пътували римляните? По древните пътища на България

Представете си, че е IV век. Напускате Сердика и поемате на изток към Филипопол. Пред вас се простира широк каменен път, по който непрекъснато се разминават търговски кервани, войници, държавни куриери и поклонници. След няколко часа езда достигате крайпътна станция. Измореният кон е сменен с отпочинал, колесницата е ремонтирана, а в близката гостилница вече се приготвя топла вечеря.

Това не е сцена от исторически роман. Именно така е изглеждало ежедневието по римските пътища, които свързвали Европа с Мала Азия. През днешните български земи преминавали едни от най-важните пътни артерии на Балканите, а край тях били изградени десетки станции, без които огромната Римска империя трудно би могла да съществува.

Релефът датира от II век от н.е. и е открит в близост до руините на античния град Вирунум

Римските пътища – гръбнакът на една империя

Римляните отлично разбирали, че властта не се крепи само на легионите. Тя зависела и от възможността армията, администрацията и търговците да се придвижват бързо между различните провинции. Затова изградили впечатляваща пътна мрежа с обща дължина около 90 000 километра първокласни пътища и още над 200 000 километра второстепенни маршрути.

Един от най-важните пътища на Балканите бил Диагоналният път, често наричан и Via Militaris. Той свързвал Сингидунум (днешен Белград) с Константинопол, преминавайки през Наисус, Сердика, Филипопол и Адрианопол. В продължение на векове това бил най-натовареният сухоземен маршрут между Западна Европа и Изтока.

Освен него през днешна България минавали и други важни пътища – от дунавските крепости към Тракия, към черноморските пристанища и към Македония. По тях ежедневно се движели хиляди хора, стоки и официални държавни съобщения.

Изображението показва сегмент от Tabula Peutingeriana, средновековно копие на древна римска карта, показваща пътната мрежа на Римската империя

Не всеки пътувал по един и същи начин

По римските пътища можело да се срещнат най-различни хора – търговци, лекари, актьори, войници, чиновници, философи, поклонници и дори самите императори. Император Адриан например прекарва голяма част от управлението си в непрекъснати обиколки из провинциите.

Начинът на пътуване обаче зависел изцяло от богатството. Бедните вървели пеша или яздели муле. По-заможните наемали кон или колесница, а най-богатите се придвижвали с пищни кортежи, придружени от десетки роби и слуги. Сенека описва едно свое сравнително скромно пътуване с две каруци, докато император Нерон обикалял Гърция със свита, наброяваща стотици превозни средства.

Cursus publicus – държавната поща на Рим

Най-бързо се движели държавните куриери. Те използвали специалната императорска транспортна служба cursus publicus, създадена още при Октавиан Август.

Тя не била предназначена за обикновените хора. Само държавни служители, военни командири и лица със специално разрешение можели да се възползват от нея. По целия маршрут ги очаквали отпочинали коне, готови колесници и специално изградени станции.

Благодарение на тази организация официалните съобщения достигали изключително бързо до най-отдалечените краища на империята. Според античните сведения императорската поща поддържала средна скорост около 7,5 километра в час, като в това време влизали и кратките почивки за смяна на конете.

Това изображение показва Tabula Peutingeriana (Певтингеровата карта), древноримска пътна карта от 13-ти век, базирана на по-ранни оригинали.
Картата изобразява пътната мрежа (cursus publicus) на Римската империя, обхващаща Европа, Северна Африка и части от Азия.
Този конкретен екземпляр е издание от 1598 г. на Абрахам Ортелиус, посветено на Марк Велзер

Mansio и mutatio – древните крайпътни станции

За да работи тази система, по главните пътища били изградени два основни вида станции.

По-малките се наричали mutatio. Те били разположени приблизително през 15–20 километра и служели предимно за смяна на конете. Там имало конюшни, кладенец, фураж и помещения за обслужващия персонал.

По-големите станции били известни като mansio. Освен конюшни те предлагали подслон, кухня, работилници и складове. Именно тук пътниците можели да пренощуват, да ремонтират колесниците си и да се снабдят с всичко необходимо за следващия етап от пътя.

Не всички такива места били еднакво удобни. Заможните римляни често носели със себе си собствени палатки, мебели и дори съдове за хранене, тъй като обзавеждането на много крайпътни гостилници било твърде скромно. По-бедните пътешественици нощували в таверните, където качеството на храната и чистотата невинаги отговаряли на очакванията. Марциал дори се подиграва на един кръчмар с думите: „Виното, хазяино, е омешано с потоци от дъжд.“

Бурдигалският пътеводител – GPS-ът на късната Античност

Още през римската епоха пътешествениците разполагали с маршрути и списъци на станциите по пътищата. Най-известният такъв документ е Бурдигалският пътеводител (Itinerarium Burdigalense), съставен през 333 г. от християнски поклонник, пътувал от Бордо до Йерусалим.

В него последователно са изброени градовете, пътните станции и разстоянията между тях. Макар текстът да изглежда като обикновен списък, днес той е един от най-ценните извори за реконструкцията на римската пътна мрежа на Балканите.

Друг безценен паметник е Tabula Peutingeriana – средновековно копие на антична карта, върху която са нанесени основните пътища и станции на Римската империя. Благодарение на тези източници археолозите успяват да локализират много от станциите по днешните български земи.

Пътните станции в днешна България

Една от най-добре проучените е Карасура, разположена край днешното село Рупките. Първоначално тя възникнала като крайпътна станция, но постепенно се превърнала в укрепено селище. Разкопките разкриват крепостни стени, раннохристиянски базилики, жилищни сгради и богати археологически находки, свидетелстващи за непрекъснат живот в продължение на столетия.

Друга важна станция е Циле, край днешното село Черна гора. Археолозите са открили части от римския път, множество постройки, монети и бронзова статуетка на Хермес – покровителя на пътешествениците и търговците. Всичко това показва, че мястото е изпълнявало функцията на значителна mansio.

Източно от Филипопол се намирала Сирнота, отбелязана в Бурдигалския пътеводител като mutatio. Недалеч от нея се издига и прочутият мавзолей в могилата Мал тепе – едно от най-внушителните римски съоръжения, откривани в България.

По-нататък по пътя се намирала Парамболе, разположена в района на днешните Белозем и Поповица. Освен спирка за пътници тя вероятно изпълнявала и ролята на местен търговски център, обслужващ движението по Диагоналния път.

Пътуването невинаги било безопасно

Макар римските пътища да били сред най-добрите в древния свят, те не гарантирали сигурност. Разбойнически нападения се случвали както в Италия, така и в провинциите. Затова мнозина предпочитали да пътуват на групи или да се присъединят към керван или официална държавна колона. Антични автори като Апулей описват подобни опасности в своите произведения, а императорите често изпращали военни патрули по най-оживените маршрути.

Виа Диагоналис близо до Кастра Рубра

Наследството на римските пътища

Когато днес открием останките на някоя забравена крайпътна станция, всъщност виждаме малка част от една огромна система, която е свързвала три континента. Пътищата на Рим не били просто настлани с камък трасета – те били артериите, по които се движели армията, държавната власт, търговията и идеите.

Именно затова пътните станции като Карасура, Циле, Сирнота и Парамболе не са обикновени археологически обекти. Те са свидетелство за свят, в който човек е можел да прекоси хиляди километри, следвайки една добре организирана мрежа от пътища, изградена преди близо две хилядолетия.