Военните кореспонденти и художниците през Руско-турската война 1877–1878 г.

Историята на войната никога не е еднопластова. Тя е съвкупност от множество свидетелства, защото засяга цялото общество – по вертикала и по хоризонтала, без да оставя никого равнодушен. Макар да се пише по-късно, историческият разказ стъпва върху документи, спомени и лични наблюдения. Именно затова особено ценна роля в документирането на Руско-турската война от 1877–1878 г. имат военните кореспонденти и художниците – в епоха, когато фотографията все още не е широко развита.

Едно от най-значимите свидетелства за войната ни е оставено от руския поет, писател и публицист Всеволод Владимирович Крестовски. В своя двутомник „20 месеца в действащата армия“ (1877–1878) той описва подробно всичко видяно и преживяно – от бойните действия до бита на армията, от настроенията сред войниците до ролята на хората, които отразяват войната.

Официалното право да следваш армията

На 5 май 1877 г., в Плоещ, след официалното обявяване на войната, великият княз Николай Николаевич дава разрешение руски и чуждестранни кореспонденти да придружават Действащата руска армия на Балканите. Това право обаче е строго регламентирано и подчинено на военните съображения на командирите на отделните отряди.

Кореспондентът може да се присъедини към войските само ако изпълни ясно определени условия. На левия си ръкав той трябва да носи кръгъл метален знак с орел, номер и надпис „кореспондент“, заверен с печата на полевото комендантство. Освен това е задължен да носи със себе си лична фотография, на чийто гръб са удостоверени самоличността му и официалното разрешение. Липсата дори на един от тези елементи означава пълна забрана за достъп до армията.

Контрол, подозрения и ограничения

Военното командване е длъжно строго да следи поведението на кореспондентите. Особено внимание се обръща на подозрителни контакти или опити за преминаване към противниковата страна. В такива случаи те подлежат на незабавно задържане и предаване на щаба. Макар да не се ограничава свободата им на придвижване, командирите са длъжни редовно да докладват къде се намират кореспондентите.

На офицерите и чиновете в армията изрично е наредено да не споделят с журналистите сведения за числеността, разположението и движението на войските. Въпреки това, както отбелязва Крестовски, около щабовете често циркулират слухове и неточни „новини“, понякога срещу солидни подкупи.

Руски и чуждестранни гласове от фронта

В началото на войната разрешение да придружават армията получават само няколко кореспонденти – сред тях Н. Максимов от „Борсови новини“ и Каразин от „Ново време“. Скоро към тях се присъединяват и чуждестранни журналисти, включително американецът Макгахан от „Дейли нюз“ и Иван дьо Вестин от френския „Фигаро“.

Макгахан

Мнозина от пристигналите кореспонденти обаче бързо се отказват от фронтовия живот, предпочитайки сигурността на градовете. До края на войната, по думите на Крестовски, остават само най-упоритите и отдадените на занаята.

Художниците – очите на войната

Наред с журналистите, важна роля играят и военните художници. В началото в армията са само двама – Е. К. Макаров и Василий Верешчагин. Верешчагин, вече известен със своите платна от Средна Азия, е ранен още в първата фаза на войната, но се връща на фронта и участва до самия край, дори изпълнявайки доброволно офицерски задължения.

Брат му Сергей Верешчагин, също художник, загива при Плевен като ординарец на генерал Скобелев – още едно свидетелство колко тънка е границата между наблюдател и участник във войната.

Как се става военен журналист през XIX век

Самият Крестовски получава правото да бъде кореспондент едва след най-височайшето позволение – това на руския император. Процедурата е дълга и сложна, преминаваща през военния министър и лични ходатайства. В крайна сметка той е командирован в щаба на действащата армия като официален кореспондент на „Правителствен вестник“.

След войната Крестовски издава двутомника си под формата на писма, допълнени и редактирани със спомени, официални донесения, заповеди и разкази на преки участници. Така „20 месеца в действащата армия“ се превръща не просто в литературно произведение, а в ценно историческо свидетелство за една война, видяна отблизо – през очите на човека, който е бил там.