Съединението на България – от Сливница до Топхане

На 6 септември 1885 г. българите извършват акт, който за тях е естествено възстановяване на националното единство, но за Европа е опасно нарушение на реда, установен само седем години по-рано с Берлинския договор. Съединението на Княжество България и Източна Румелия не е предварително съгласувано с Великите сили, не е одобрено от Османската империя и не е извършено под покровителството на външна държава. България поставя Европа пред свършен факт и през следващите месеци трябва не само да го защити, но и да убеди големите европейски държави, че връщане назад вече не е възможно.

От Берлинския договор до 6 септември

Берлинският договор от 1878 г. разделя българските земи. Северна България и Софийската област образуват Княжество България, което остава формално васално на султана. Южно от Стара планина е създадена Източна Румелия – автономна област в Османската империя със столица Пловдив. Македония и значителна част от Тракия остават под пряката власт на султана. Така след Освобождението българският национален въпрос остава нерешен, а Съединението на Княжеството и Източна Румелия постепенно се превръща в една от главните политически цели на българското общество.

През 1885 г. движението за обединение в Източна Румелия получава нова сила. Българският таен централен революционен комитет, свързан най-вече с името на Захарий Стоянов, организира широка кампания в подкрепа на Съединението и успява да привлече на своя страна офицери от източнорумелийската милиция. В началото на септември напрежението нараства, а на 5 септември въстаници от Голямо Конаре, предвождани от Продан Тишков – Чардафон Велики, се отправят към Пловдив.

През нощта срещу 6 септември войски под командването на майор Данаил Николаев установяват контрол над областната столица почти без съпротива. Генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич е отстранен, а властта преминава в ръцете на Временно правителство начело с д-р Георги Странски. Съединението е обявено, а княз Александър I Батенберг е поканен да го приеме. Решението му е съдбоносно. На 8 септември той признава Съединението и поема управлението на Северна и Южна България. Вътре в страната обединението вече е факт. Навън обаче започва една от най-сериозните дипломатически кризи на Балканите след Берлинския конгрес.

Европа е поставена пред свършен факт

За Великите сили проблемът не е само България. Ако една държава може едностранно да промени Берлинския договор, това поставя под въпрос целия европейски баланс, изграден през 1878 г. Промяната на една граница може да предизвика искания за промяна на други. Сърбия и Гърция също започват да настояват за компенсации, а Османската империя формално губи контрол над област, която международното право все още поставя под нейния суверенитет.

Най-тежка за България е реакцията на Русия. Само седем години след войната, довела до възстановяването на българската държавност, Петербург застава срещу извършеното Съединение. Причината не е непременно противопоставяне на самата идея за българско обединение, а дълбокият конфликт между руския император Александър III и княз Александър Батенберг, както и фактът, че акцията е извършена без предварителното одобрение на Русия. Съединението показва, че София може да провежда самостоятелна политика, а това е развитие, което Петербург трудно приема.

Русия предприема мярка с тежки военни последици – отзовава своите офицери от българската армия. Младата държава остава без значителна част от висшия си команден състав именно когато над нея надвисва опасността от война. В Петербург се надяват политическата криза да отслаби позициите на Батенберг, но не желаят и открито военно разгромяване на България.

Великобритания първоначално също гледа резервирано на нарушаването на Берлинския договор, но много скоро британската позиция започва да се променя. Лондон вижда, че Съединението не увеличава руското влияние на Балканите, както би могло да се очаква, а напротив – извършено е срещу волята на Петербург. Една по-голяма и по-самостоятелна България вече може да бъде разглеждана като противотежест на Русия. Така геополитическата логика постепенно превръща Великобритания от резервиран наблюдател в най-важния външен защитник на запазването на Съединението.

Османската империя е най-пряко засегнатата страна. Според Берлинския договор Източна Румелия остава под политическата и военната власт на султана и Константинопол има формално основание да се опита да възстанови предишното положение. Военна намеса обаче би могла да предизвика нова балканска война и да въвлече Великите сили. В крайна сметка Османската империя не предприема незабавен поход към Пловдив. Това дава на България най-ценното, от което се нуждае – време.

Сърбия избира войната

Австро-Унгария също е обезпокоена от нарушаването на баланса. Особено важна за Виена е Сърбия, която по това време се намира в силната политическа орбита на Хабсбургската монархия. За сръбския крал Милан Обренович разширяването на България представлява неприемлива промяна в балканското равновесие. Белград настоява за териториални компенсации, а когато такива не получава, избира войната.

На 14 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България. Моментът изглежда благоприятен за сръбската армия. Основните български сили са съсредоточени на юг, защото опасността се очаква от Османската империя. Руските офицери вече са напуснали страната, а българската армия е млада и почти без боен опит. Висшето командване е поверено на офицери, които в много случаи са едва капитани и майори.

Сръбското настъпление обаче не се развива според очакванията. Българските части извършват бърз преход от южната към западната граница, а между 17 и 19 ноември при Сливница се води решаващата битка. Българската армия удържа сръбския натиск, преминава в контранастъпление и принуждава противника да отстъпи. Следват боевете при Драгоман, Цариброд и Пирот. Само няколко дни след Сливница българските войски вече навлизат на сръбска територия.

Тогава Австро-Унгария се намесва решително. Виена предупреждава, че ако българското настъпление продължи, може да последва австро-унгарска намеса. Александър Батенберг е принуден да спре армията. Политическият резултат обаче вече е постигнат.

Сливница променя отношението на Европа

Сливница променя начина, по който Европа гледа на България. До този момент Съединението може да бъде представяно като самоволна революционна акция, нарушаваща международен договор. След победата над Сърбия става ясно, че новото положение не може лесно да бъде отменено. Българската държава показва, че разполага не само с политическа воля, но и със способността сама да защити направения избор.

Именно тогава се ражда прочутата формула за победата на българските „капитани“ над сръбските „генерали“. Независимо от легендарния оттенък, зад нея стои реален факт – армия, останала без руските си висши офицери и командвана от млади български военни, успява да спечели война, от която до голяма степен зависи бъдещето на Съединението. Симеон Радев по-късно ще улови много точно значението на тази победа: „Откакто българите защитиха с оръжие правото си, никой вече не се съмняваше в него.“

Но военната победа сама по себе си не означава международно признание. След Сливница започва вторият, не по-малко труден етап – дипломатическият. Великите сили трябва да намерят формула, която едновременно да запази лицето на Берлинския договор и да признае реалността, създадена на 6 септември. Никоя от тях не желае открито да обяви, че договорът от 1878 г. е обезсилен от едностранна българска акция. След войната обаче става все по-ясно, че връщането на Източна Румелия към предишното положение практически не е възможно.

От Букурещ до Топхане

Мирът със Сърбия е възстановен с Букурещкия договор от 3 март 1886 г. България не получава териториални придобивки, но и не губи нищо. Много по-важно е, че Сърбия не успява да принуди страната да се откаже от Съединението. Истинското дипломатическо решение идва три седмици по-късно.

На 24 март 1886 г. в Топхане, квартал на Константинопол, е постигнато споразумение между Великите сили и Османската империя. С него българският княз е назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия. Формулата е дипломатически компромис. На хартия Източна Румелия не е присъединена официално към Княжество България. Берлинският договор не е формално отменен, а султанът запазва номиналните си права. В действителност обаче една и съща личност вече управлява и Княжеството, и Източна Румелия, а разделението между тях губи реално съдържание.

Така Европа признава Съединението, без да го нарича Съединение.

Как светът прие Съединението

Това е може би най-интересният парадокс на цялата криза. През септември 1885 г. почти всички големи държави са разтревожени от нарушаването на статуквото. Русия е открито враждебна към действията на Батенберг, Великобритания първоначално е резервирана, Османската империя губи фактически контрол над своя автономна област, а Сърбия и Гърция искат компенсации. Само няколко месеца по-късно същите тези сили вече търсят начин да узаконят реалността, която българите са създали сами.

Причината не е внезапно единодушие в полза на българската национална идея. Великите сили продължават да действат според собствените си интереси. Именно разминаването между тези интереси обаче дава на България необходимото пространство за действие. Русия не желае укрепването на Батенберг, но не и поражението на България. Великобритания вижда в една по-независима България преграда срещу руското влияние. Османската империя не иска нова голяма война. Австро-Унгария защитава Сърбия, но не може сама да върне положението отпреди 6 септември.

Българският успех се състои именно в това, че страната успява да преживее първоначалната международна изолация, да защити Съединението на бойното поле и след това да използва противоречията между големите сили, за да превърне един революционен акт в призната политическа реалност.

От Пловдив до Сливница Съединението е българско дело. От Сливница до Топхане то се превръща в европейски въпрос. И когато този въпрос е окончателно уреден, Великите сили не отменят своите решения от Берлин – те просто намират формула, с която да признаят, че България вече е променила действителността.

Съединението успява не защото светът го приема от самото начало, а защото България прави неговото отменяне политически и военно все по-невъзможно. Победата при Сливница доказва, че страната може да го защити, а Топханенската спогодба показва, че Европа вече е принудена да се съобрази с него.