Родът Вазови: Иван Вазов и Нобеловата награда – пропуснатият шанс

Иван Вазов и Нобеловата награда е история за един голям пропуснат шанс – не само за писателя, но и за цялата българска култура. На 20 септември 1916 г. е предложена кандидатурата на Иван Вазов за Нобелова награда за литература за 1917 г. По това време, преди повече от сто години, проф. Иван Шишманов заедно с председателя на Българската академия на науките Иван Евстратиев Гешов издигат официално неговата кандидатура. Тогава Вазов вече е добре познат и в Швеция, тъй като още през 1895 г. романът му „Под игото“ е преведен там.

Ролята на Алфред Йенсен

Преводът на произведението на шведски език е дело на д-р Алфред Йенсен. До 1912 г. той вече е член на Нобеловия комитет и е изпратен в България с цел да се срещне с местни учени и писатели.

В своите спомени Иван Шишманов отбелязва, че по време на престоя на Йенсен у нас представители на литературния кръг „Мисъл“ са изразявали критични мнения за Вазов. От своя страна Пенчо Славейков никога не е криел желанието си също да бъде удостоен с Нобелова награда. Смята се, че именно това противопоставяне между „старото“ и „младото“ поколение в литературата е могло да повлияе върху крайното решение.

Литературният кръг „Мисъл“ – Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров, Кръстьо Кръстев.

Изборът на Славейков

Йенсен е не само преводач на Вазов, но и близък с Пенчо Славейков. Това до голяма степен обяснява защо той избира да предложи именно Славейков за престижното отличие.

В своята мотивировка Йенсен пише, че Шведската академия има рядката възможност да представи пред Европа един безспорно голям поет, чийто талант се доказва от наличието на истински поетически шедьовър – „Кървава песен“.

Този текст е част от предложението на Йенсен за номиниране на Славейков за европейското литературно отличие. Датата на предложението е 30 януари 1912 г., когато Нобеловата награда все още не е придобила напълно световния си авторитет.

Йенсен и българската литература

Йенсен вече е утвърдено име както в Швеция, така и в България. Още в края на XIX век той пътува из Балканите и публикува очерци и пътеписи, посветени главно на славянските народи. По време на тези пътувания посещава и Русе, а София му прави впечатление като модерен град, където се среща с Вазов, Яворов и П. Ю. Тодоров.

През 1891 г. той публикува текст за Христо Ботев под заглавие „Христо Ботев. Български поет на свободата“, в който включва преведени стихове и спомени за хора от неговото време. Две години по-късно започва да превежда „Под игото“.

Самият Йенсен е не само поет, но и преводач, журналист и специалист по славянска литература. Като такъв той е избран за член на Нобеловия комитет, което му дава правото сам да предлага кандидат за наградата.

Силната кандидатура на Славейков

Номинацията на Славейков е придружена с подробна аргументация, в която наред с „Кървава песен“ е разгледано и цялостното му творчество. Известно е, че Йенсен превежда и издава през 1912 г. две негови стихосбирки – „Коледари“ и „Съдби на поети“, които впоследствие прилага към предложението си, представено окончателно през април същата година.

Йенсен е впечатлен от широката култура на българския поет и разнообразието в темите на неговото творчество, но именно „Кървава песен“ е произведението, чрез което най-добре аргументира кандидатурата му.

Липсата на българска подкрепа

От друга страна обаче, „Кървава песен“ остава незавършена, а около нейния автор се развиват напрегнати обстоятелства, които не остават незабелязани от шведския учен. Йенсен не получава официално писмено потвърждение от българските културни институции, въпреки че такова е било обещано от Софийския университет.

В същото време са предприети отделни действия за номиниране на друг български писател – Иван Вазов, който има значително по-широко признание като епик. Още предходната година Иван Евстратиев Гешов предлага на Йенсен да номинира автора на „Под игото“.

По-късно, в писмо от 13 декември 1911 г., Иван Пеев-Плачков – секретар на Българското книжовно дружество – уведомява проф. Шишманов, че по въпроса за номинацията „е направено вече доста“. До Нобеловата библиотека са изпратени всички съчинения на Вазов според изискванията на комитета.

Въпросът за българската кандидатура е обсъждан и в Управителния съвет, като за нейното официално представяне е избран именно Иван Шишманов.

Колебанието на Шишманов

Въпреки това, в краткия си отговор той заявява, че не бива да се предприемат действия, преди да има сигурност, че предложението ще бъде разгледано сериозно. Въпреки че подчертава уважението си към Вазов, той предпочита да изчака.

Очевидно Шишманов се стреми първо да разбере реалните шансове на Вазов. Той отправя въпрос директно към Йенсен дали съществува вероятност българският писател да получи наградата за 1912 г.

Разминаването в подходите

От своя страна Йенсен изглежда вече е водил последователна политика чрез кореспонденцията си с Академията и със Славейков. Може да се предположи, че той е забелязал неособено ясния подход на българската страна, при който липсва единство и има мълчаливо съревнование между поддръжниците на различните кандидати.

Докато за Вазов има по-сериозна институционална подкрепа, за Славейков такава почти липсва.

От всички запазени документи става ясно, че Йенсен се е насочил по-рано към Славейков, чиито произведения вече е превеждал, но без напълно да изключва възможността България сама да избере своя кандидат.

Пропуснатият срок

В писмо до Иван Евстратиев Гешов той напомня, че молбите за кандидатстване за Нобеловата награда трябва да се подават преди 1 февруари до секретаря на Шведската академия.

Такава молба обаче не е постъпила нито от страна на Вазов, нито от страна на Славейков, въпреки обещанията на българските институции.

Поради това, само два дни преди крайния срок – на 30 януари – Йенсен решава лично да номинира Пенчо Славейков.

Като допълнителна причина за този избор може да се посочи и фактът, че отношенията му със Славейков са били по-близки и не са били обременени от формалността, характерна за контактите му с Вазов.

Последствията

Дали самият Славейков е разчитал на тази номинация не може да се каже със сигурност. В свои бележки обаче Иван Шишманов отбелязва, че мечтата на Вазов отдавна е била да получи Нобелова награда – още преди смъртта на Славейков.

По-късно Шишманов прави опит да промени първоначалната си позиция и застава зад кандидатурата на Вазов. Той дори изпраща писмо до Йенсен, в което подчертава значението на писателя като народен творец.

Затова твърденията, че предварителното му запитване е било опит за пряк натиск, се смятат за неоснователни.

Финалът

В крайна сметка смъртта на Славейков осуетява намеренията на Йенсен.

А през 1917 г. Нобеловата награда не е присъдена на Иван Вазов, а на шведския писател Вернер фон Хайденщам.