Жените до трона. Царица Елеонора Българска Worldofhistorybg - Жените до трона. Царица Елеонора Българска

Ако бракът на царица Йоанна с цар Борис III остава в историята като съюз, роден от любов, духовно сродство и личен избор, то бракът на царица Елеонора с княз, а по-късно цар Фердинанд е коренно различен. Той не е плод на романтика, а на дълг и необходимост – съюз, сключен в името на държавата и на децата, останали без майка. И все пак, въпреки различния си произход, тези два брака имат едно дълбоко общо начало: приемането на короната като служба, а не като привилегия.

Жена, препоръчана не за любов, а за дълг

След смъртта на първата си съпруга Мария Луиза княз Фердинанд остава сам с четири малки деца и държава, която се нуждае от морална опора. Търсенето на нова съпруга не е продиктувано от чувства, а от отговорност. Именно тогава решаваща роля изиграва великата руска княгиня Мария Павловна, която препоръчва на Фердинанд своята първа братовчедка – вдовицата Елеонора фон Ройс-Кьостриц. В европейските среди тя е известна със своята скромност, строга самодисциплина и дългогодишна благотворителна дейност като милосърдна сестра. Бракът между Елеонора и Фердинанд е напълно формален и лишен от каквито и да е чувства от страна на Фердинанд към новата му съпруга. Показателно е настояването на самия Фердинанд на двамата да им бъдат осигурени отделни спални по време на гостуването им при краля на Румъния Карол I, което се осъществява през медения месец на младоженците.

За Елеонора се знае, че не търси блясък, не очаква внимание и е готова да приеме живота като служба. Именно това убеждава княз Фердинанд. Неслучайно по-късно ще бъде изречена фразата, която най-точно описва този съюз: Фердинанд се жени за Елеонора, а Елеонора се омъжва за България.

Ранни години и нравствено формиране

Елеонора е родена на 22 август 1860 г. в замъка Требшен, в днешна Полша, в благородния германски род Ройс. Получава отлично образование и възпитание в дух на отговорност и състрадание. Още в младежките си години лични трагедии я насочват към идеалите на милосърдието. Тя преминава обучение за милосърдна сестра и участва в хуманитарни мисии и военни конфликти като част от Червения кръст – много преди съдбата ѝ да я свърже с България.

Царица по дела, не по титла

Елеонора пристига в България през 1908 г. без разточителна свита и без дворцови претенции. Почти веднага започва активна работа с Българския червен кръст и с редица благотворителни дружества. Подпомага сираци, ветерани от войните, глухи и слепи деца, настоява за откриване на сестрински училища, болници и специализирани институции. За нея благотворителността не е жест, а ежедневие. След смъртта на свекърва ѝ – майката на княз Фердинанд, княгиня Клементина, през 1907 г., католическата болница „Княгиня Клементина“ преминава под патронажа на царица Елеонора. Тя дарява за нейното разширяване и модернизиране 200 хиляди лева – своя сватбен подарък, отпуснат от Народното събрание.

Фердинанд I и Елеонора

На фронта – редом с войниците

По време на Балканските войни и Първата световна война царица Елеонора напуска двореца и отива там, където болката е най-голяма – в лазаретите и близо до фронтовата линия. Тя превързва рани, утешава умиращи войници и обучава други жени за милосърдни сестри. Лично подарява знамето на Македоно-одринското опълчение, а 24-ти Черноморски полк е наречен на нейно име.

Войниците я наричат „майко“ и „ангел“. Народната обич намира израз и в думите на Иван Вазов, който посвещава стихове на царицата:

„Жена венценосна,
сестра милосърдна,
сестра на героите в боя жестоки,
Царице, ти цяла любов си победна,
душа изтъкана от чувства високи.“

Тези редове не са просто поезия, а свидетелство за дълбоката признателност на българите.

Пазител на духовното наследство

Едно от най-трайните ѝ дела е свързано със спасяването на Боянската църква. Когато местните жители възнамеряват да разрушат стария храм, за да построят нов, царица Елеонора се намесва решително. С лични средства купува парцел за нова църква, но поставя ясно условие древната Боянска църква да бъде запазена. Осигурява средства за реставрация и довежда специалисти, които да съхранят уникалните средновековни фрески. Благодарение на нея тази светиня достига до нашето време и днес е част от световното културно наследство.

Последният завет

Изтощена от болест и години на непрекъснато служене, царица Елеонора умира на 12 септември 1917 г. Последната ѝ воля е да бъде погребана скромно, „като прост войник“, до Боянската църква. Всичките си средства завещава на болници, санаториуми, бедни семейства и инвалиди от войните. Десетилетия наред оцелели фронтоваци се събират на гроба ѝ, за да отдадат почит на жената, която ги е спасявала и утешавала.

Осквернената памет

След 1944 година гробът на царица Елеонора в двора на Боянската църква е осквернен, а надгробният ѝ паметник – премахнат. В стремежа си да заличи символите на предишната епоха, новата власт изтрива и спомена за една жена, чийто живот е бил отдаден не на властта, а на хората. Десетилетия наред мястото остава безмълвно, без разказ и без памет. Едва след промените гробът е възстановен, но тишината около него остава.

Памет като отговорност

Може би именно тази тишина ни напомня, че паметта не е даденост, а отговорност. В поредицата „Жените до трона“ царица Елеонора Българска заема особено място – като жена, която приема короната не като власт, а като дълг. Тя остава в историята като коронования ангел на България – пример за тиха добродетел, която не търси признание, но заслужава да бъде помнена.