От „лова на хора“ до последната прегръдка на Бошко и Адмира в Сараево, където войната превръща човешкия живот в мишена, а любовта в жертва
Говори се за лов на хора. Богати чужденци пристигат от европейските столици, плащат огромни суми и искат да стрелят по цивилни в обсадено Сараево – не като войници, а като туристи, търсещи проверка на прецизността си. В този извратен сценарий войната не е битка на идеологии, а арена, където човешкият живот се свежда до мишена, а смъртта – до „успешен изстрел“. И докато за някои убийството е спорт, някъде долу по улиците се ражда и оцелява нещо, което войната никога не е способна да разбере – любов.
Според свидетелства, които днес се разследват, „клиентите“ се движат по тайни маршрути – от Триест към Белград, а след това към снайперските позиции над града. Там всеки изстрел се превръща в изпит: доколко си точен, доколко си безмилостен, доколко можеш да игнорираш факта, че в мерника има жив човек. Истина или мит — никой със сигурност не знае. Но слуховете растат, защото Сараево ежедневно показва, че животът струва твърде малко.
Градът е откъснат от храна, вода и електричество. Улиците, обърнати към хълмовете, са смъртоносни коридори, а предупреждението „Pazi, snajper!“ се превръща в част от градския пейзаж. Хората тичат през откритите пространства, прикриват се зад коли и фасади, научават се да изчисляват секунди. Да отидеш до магазина или училище не е ежедневие – а хазарт със смъртта. В продължение на четири години почти 12 000 души губят живота си от куршуми и снаряди.
Сред този свят на страх и омраза живеят Бошко Бркич и Адмира Симиć. Те се обичат още от тийнейджърските години – той православен сърбин, тя босненска мюсюлманка. Любовта им не признава етническите разделения, лозунгите и омразата. За тях има само „ние“.
През май 1993 г. те вземат решение: да избягат от града и да започнат отначало някъде далеч от войната. Движат се към линията между двата фронта – място, където едно погрешно движение може да бъде последното. И точно там изстрелът ги намира. Куршумът убива Бошко на място. Адмира е ранена, но се влачи към него, обгръща го с ръце и издъхва до него. Любовта, която оцелява през омразата, пада от куршум.
Телата им остават в ничия земя. Ден след ден никой не смее да ги прибере. Снимката на двамата, прегърнати в смъртта само на метри от спасението, обикаля света и се превръща в символ на това, което войната унищожава първо – човечността.
Може би разследванията тепърва ще установят дали „ловът на хора“ е бил реалност или легенда, родена в ужасите на обсадата. Но съдбата на Бошко и Адмира вече казва достатъчно. В Сараево през онази война жертвите не са само животи, а мечти, бъдеще и любов.
Вашият коментар