На 10 октомври 1861 г. в Норвегия се ражда Фритьоф Нансен – човек, чието име първоначално става известно благодарение на дръзките полярни експедиции, но остава в световната история и като символ на хуманизма. В годините след Първата световна война той се изправя пред една от най-тежките кризи на своето време: милиони хора са прогонени от домовете си, стотици хиляди военнопленници не могат да се завърнат при семействата си, а бежанците, останали без гражданство, нямат дори документи, с които да преминат граница. Сред държавите, засегнати от тези събития, е и България.
От ледените простори на Арктика до международната дипломация
Фритьоф Нансен е роден близо до Кристиания, днешно Осло, и още като млад проявява необикновен интерес към природата, науката и изследването на непознати територии. Завършва зоология, занимава се с научни изследвания и постепенно се насочва към полярните експедиции. През 1888 г. ръководи първото успешно прекосяване на вътрешността на Гренландия със ски. Пътешествието му носи международна известност, защото е осъществено при изключително сурови условия и изисква внимателна подготовка, физическа издръжливост и готовност за огромен риск.
Най-прочутото му полярно начинание започва през 1893 г., когато отплава с кораба „Фрам“ към Северния ледовит океан. Нансен вярва, че теченията могат да пренесат специално конструирания кораб през арктическите ледове. Вместо да се бори с тях, той решава да използва естественото им движение. През 1895 г. напуска „Фрам“ заедно с Ялмар Йохансен и двамата предприемат изтощителен поход към Северния полюс. Макар да не достигат крайната си цел, те установяват нов рекорд за най-северна достигната ширина. Експедицията допринася съществено за научното познание за Арктика и превръща Нансен в един от най-уважаваните изследователи на своето поколение.
С течение на времето обаче интересите му надхвърлят географията и океанографията. След обявяването на независимостта на Норвегия през 1905 г. той се включва в дипломатическата дейност на младата държава и става неин представител във Великобритания. Опитът му като учен, ръководител на експедиции и дипломат се оказва особено ценен след Първата световна война, когато Европа е изправена пред хуманитарни проблеми с невиждани дотогава размери.
След войната: стотици хиляди хора, които няма къде да се завърнат
Краят на Първата световна война през 1918 г. не означава незабавно завръщане към нормалния живот. Разпадането на големи империи, новите държавни граници, революциите и гражданските конфликти оставят огромен брой хора далеч от родните им места. Особено тежко е положението на военнопленниците, разпръснати в лагери из Европа и Азия. Мнозина нямат средства за пътуване, други не могат да бъдат репатрирани заради прекъснатите дипломатически отношения и транспортни връзки.
През 1920 г. Обществото на народите възлага на Нансен да организира международните усилия за репатриране на военнопленниците. Той успява да привлече сътрудничеството на правителства и хуманитарни организации, въпреки политическите противоречия между тях. Благодарение на тази дейност приблизително 430 000–450 000 души получават възможност да се завърнат по домовете си. Това е една от най-значимите международни хуманитарни операции в първите години след войната.
Междувременно революцията и Гражданската война в Русия предизвикват нова бежанска вълна. Хора от различни обществени групи напускат страната и търсят убежище в Европа, Близкия изток и други части на света. Мнозина губят възможността да получат документи от държавата, чийто граждани са били. Без паспорт те не могат законно да пътуват, трудно намират работа и често остават в продължителна зависимост от благотворителни организации.
През 1921 г. Нансен е назначен за първия върховен комисар за бежанците на Обществото на народите. Той разбира, че предоставянето на храна и временно убежище не е достатъчно. За да започнат нов живот, бежанците трябва да имат призната самоличност и възможност да се придвижват между държавите. От това убеждение се ражда едно от най-значимите му постижения.
Нансеновият паспорт – документът, който връща правото на бъдеще
През юли 1922 г. на международна конференция в Женева е постигнато споразумение за въвеждане на специални удостоверения за самоличност на руските бежанци. Документите стават известни като „Нансенови паспорти“ по името на човека, който работи за създаването на тази система. Впоследствие нейният обхват е разширен и към арменските бежанци, а международните договорености продължават да се развиват и след това.
Нансеновият паспорт не е обикновен национален паспорт и сам по себе си не предоставя гражданство. Неговото значение е друго: той позволява на човек, останал без закрилата на собствената си държава, да удостовери самоличността си пред властите на друга страна и при определени условия да получи право на пътуване. За хиляди семейства това означава възможност да напуснат временните лагери, да потърсят работа, да се съберат с близките си или да се установят там, където могат да живеят по-сигурно.
По данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците приблизително 450 000 руски и арменски бежанци получават Нансенови паспорти. Постепенно документът е признат от повече от 50 държави. Сред хората, които се възползват от тази система, са представители на различни професии и обществени среди, включително писатели, художници и интелектуалци. Известен пример е художникът Марк Шагал, който също притежава Нансенов паспорт.
Нансен не ограничава усилията си само до проблема с документите. През 1921–1922 г. той участва в организирането на международна помощ за милионите хора, засегнати от катастрофалния глад в Съветска Русия. Сътрудничи с Червения кръст и други организации, настоявайки хуманитарната помощ да не бъде възпрепятствана от политическите конфликти. През 1922 г. получава Нобеловата награда за мир. Паричната награда използва за подпомагане на хуманитарните си инициативи.
Фритьоф Нансен, България и бежанската криза на Балканите
След Първата световна война България се оказва в особено тежко положение. Ньойският договор от 1919 г. налага териториални загуби и репарационни задължения, а страната трябва да посрещне значителни бежански потоци. Български семейства напускат Западна Тракия, Македония и други области, останали извън държавните граници. Едновременно с това България се превръща в убежище за руски емигранти и арменци, прогонени от войните и политическите сътресения.
Един от най-интересните документи за пряката връзка между Нансен и България е запазен в американските дипломатически архиви. На 14 октомври 1922 г. американският посланик във Великобритания Джордж Харви препраща до Държавния департамент съобщение от Константинопол, изпратено от американския върховен комисар адмирал Марк Бристол. В него е описана среща на представители на великите сили с Фритьоф Нансен, посветена на бежанската криза след гръцко-турската война.
Според документа Нансен съобщава, че турските власти възнамеряват да изискат напускането на руските бежанци, намиращи се в Константинопол, след установяването на управлението на Анкара в града. В отговор Обществото на народите, Американската администрация за помощ и Американският Червен кръст разработват план за евакуацията на приблизително 7000 руски бежанци във Варна. Там те трябвало да бъдат временно настанени в лагер, а впоследствие разпределени на места, където биха могли сами да осигуряват прехраната си.
Документът показва колко непосредствено България е включена в международните усилия за справяне с бежанската криза. Същевременно той разкрива, че първоначалните планове се оказват недостатъчни. Според съобщеното от Нансен евентуалното изгонване на всички засегнати руски бежанци би наложило евакуацията на между 20 000 и 30 000 души. Участниците в срещата обсъждат необходимостта от дипломатически натиск и от намирането на други държави, готови да приемат част от хората. Американският документ удостоверява съществуването на плана за Варна, но сам по себе си не доказва, че всички предвидени за евакуация 7000 души действително са пристигнали в България.
Нансен участва активно и в международните усилия за преодоляване на хуманитарните последици от гръцко-турската война от 1919–1922 г. След катастрофата в Мала Азия стотици хиляди хора са принудени да напуснат домовете си. Той води преговори за съдбата на цивилните бежанци и за освобождаването на мъжете, задържани в Анадола, чиито семейства вече са потърсили убежище в Гърция. По-късно работата му се свързва и с подготовката на международните договорености за размяната на население между Гърция и Турция.
Тези събития се развиват в същия период, когато българското население в Западна Тракия и Македония е подложено на тежки изпитания. Изселването между България и Гърция се осъществява в рамките на отделни международни споразумения, като въпреки формално предвидения доброволен характер на преселването в редица случаи хората са поставени под натиск. Българските бежанци са част от общата следвоенна трагедия на Балканите, но историческите документи изискват да се прави разграничение между различните бежански групи и механизмите за тяхното подпомагане. Не може автоматично да се приема, че всички преселени българи са използвали Нансенови паспорти или че тяхното извеждане е било организирано лично от Нансен.
Особено значима е дейността му за арменските бежанци. След масовите преследвания, депортациите и насилието срещу арменското население в Османската империя голям брой оцелели търсят убежище извън родните си места. България е сред страните, приели арменски семейства. Нансен работи за международното признаване на техните документи, за подпомагането на бежанските общности и за намирането на възможности за трайно заселване. Така неговата дейност има значение и за хора, които впоследствие изграждат живота си в България, макар индивидуалните истории на пристигането им да трябва да бъдат установявани по конкретни документи.
Наследството на един човек, който отказва да приема човешкото страдание за неизбежно
Фритьоф Нансен умира на 13 май 1930 г. в дома си край Осло. Той не доживява да види пълните резултати от създадената по негова инициатива система за международна закрила на бежанците. Работата обаче продължава. През 1930 г. е учредено Международното бюро „Нансен“ за бежанците, което поема част от задачите му. През 1938 г. бюрото получава Нобеловата награда за мир за своята хуманитарна дейност.
Нансеновите паспорти продължават да се използват и след смъртта на техния създател. Системата се превръща във важен предшественик на съвременните международни механизми за защита на бежанците и лицата без гражданство. След Втората световна война тези принципи намират ново развитие в работата на Организацията на обединените нации и в Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г.
Нансен остава в историята като човек, прекосил ледовете на Гренландия, изследвал Северния ледовит океан и достигнал по-близо до Северния полюс от своите предшественици. Но може би най-трайното му постижение не е географско откритие. То е убеждението, че човек, загубил родината си, не трябва да губи и правото си на достоен живот.
За стотици хиляди хора Нансеновият паспорт не е просто лист хартия с печати и подписи. Той е възможност да преминат граница, да намерят работа, да създадат дом и да започнат отново. Именно затова името на Фритьоф Нансен остава свързано не само с историята на полярните изследвания, но и с една от най-важните идеи на съвременния свят: че човешкото достойнство не бива да зависи от притежаването на национален паспорт.
Използвани исторически източници
- NobelPrize.org – Fridtjof Nansen – Biographical.
- UNHCR – The Passion, Vision and Action of Fridtjof Nansen.
- Foreign Relations of the United States, 1922, Volume II, документ №360, 14 октомври 1922 г., стр. 441–443.
- Harry J. Psomiades – Fridtjof Nansen and the Greek Refugee Problem (September–November 1922).
- NobelPrize.org – Nansen International Office for Refugees, Нобелова награда за мир, 1938 г.
Вашият коментар