Каква е връзката между Марк Твен, Плевен, Макгахан и „Титаник“ и съдбата на един американец, който показа България на света
Историята на България познава воини, политици и революционери. Но има и други герои — онези, които носят слово и поглед. Сред тях е американецът Франсис Дейвис Милет — военен кореспондент, но и художник и писател, чийто живот по необичаен начин се пресича с българската съдба.
От Харвард към Балкана
Франсис Милет е роден през 1846 г. в Масачузетс. Като юноша участва в Гражданската война в САЩ като санитар — първият му досег с човешката цена на войната. По-късно завършва Харвард и се обучава в Кралската академия за изящни изкуства в Антверпен. През 70-те години вече е утвърден художник, работи в Бостън и Лондон и се движи в артистични среди редом с Марк Твен.
Когато през 1877 г. избухва Руско–турската война, Милет поема необичайна мисия: изпратен е на Балканите като военен кореспондент на New York Herald, London Daily News и London Graphic.
На войната едновременно с перо и четка
Пристигането му в България не отнема от художника, напротив, той работи едновременно като журналист и като художник. Пише телеграми от фронта, но в същото време прави скици на бежанци, войници, разрушени села, тревожни изражения. Той не търси героичния образ на войната. Търси истината.
В България Милет среща Януариус Макгахан, кореспондентът, който само година по-рано разтърсва света с репортажите си за турските зверства след Априлското въстание. Вместо съперничество между двамата се ражда партньорство. Те яздят с руските части, преживяват глад, студ, контузии, цензура и опасни преходи, за да изпращат навреме новините към САЩ и Великобритания.
България става световна новина
Благодарение на новия трансатлантически телеграф, войната на Балканите се превръща в едно от първите събития в историята, следени почти в реално време от другия край на света. Докато преди десетилетие новините са пътували 10 дни с кораб, сега достигат Америка за минути.
Това обяснява защо интересът към България достига безпрецедентни мащаби.
Само между 15 юли и 31 декември 1877 г. името „Плевен“ се появява 219 пъти на страниците на „New York Times“, което е феноменално за онези години.
Обсадата на Плевен – истината, видяна отблизо
Милет и Макгахан отразяват отблизо най-тежките събития, атаките край Плевен, ужасяващата липса на вода на Шипченския проход, изтощителните зимни преходи през Балкана. Много кореспонденти напускат войната вследствие на рани, болести и изтощение.
От 24 журналисти, допуснати до руската армия, само четирима остават до края, трима от тях американци, между които Милет и Макгахан.
Военна кореспонденция, която променя света
Макгахан шокира западната публика със своята документална точност.
Милет прави същото с образите.
Неговата картина „The Turkish Guard“ („Башибозук“, 1878) не е ориенталска романтика, каквато е модата в Европа по онова време. Тя е анатомия на жестокостта. В нея няма възхищение от екзотиката, а сблъсък между беззащитност и безмилостност.
„The Turkish Guard“ („Башибозук“), художник Франсис Дейвис
Словото на единия и четката на другия помагат светът да види българската съдба. Не като абстрактна география, а като човешка драма.
След войната – връщане към изкуството, но България остава в него
След Освобождението Милет се завръща към художествената си кариера и излага картини в Париж и Лондон, става член на академии, съветник на музеи, директор на художествени институции и преводач на Толстой.
Но българската война не изчезва от него, а става негова вътрешна памет и вътрешна рана.
„Нападение на казаци“, художник Франсис Дейвис
Последното пътуване
През 1912 г., връщайки се от Европа в Америка, Милет се качва на „Титаник“. Свидетели разказват, че помагал на жени и деца да се качват в спасителните лодки. Той загива в океана на 15 април 1912 г.
Защо България има основание да го помни
Франсис Милет не освобождава България с оръжие.
Но той прави нещо друго. Помага светът да види българите като народ, който страда, бори се и заслужава свобода.
Днес името му е познато най-вече в музеите на Ню Йорк и Лондон.
Но едно място не би трябвало да го забравя и това е България.
Тук той написа, нарисува и преживя най-тежката, но и най-значимата глава от своя живот.
И остави след себе си не просто репортажи и картини, а остави свидетелство за нашата борба за свобода.
Вашият коментар