Историята на Поп Груйо Тренчов
Историята на българското Възраждане е изтъкана от подвиг и кръв, от свещеници с револвер под расото, от будители, превърнали се в войници. Сред тях ярко сияе името на поп Груйо Тренчов – духовникът от село Баня, който превърна кръста и клетвата в оръжие срещу тиранията.
Най-важният поврат в живота му настъпва в миг, когато съдбата го среща с Апостола. Левски, по време на обиколките си, посещава Баня. От тази среща не се ражда просто комитет – ражда се нов човек. Поп Груйо става член на местната революционна организация и посвещава живота си на делото за българска свобода.
Бенковски идва – и сърцето на поп Груйо пламва
След смъртта на Левски комитетът замлъква… до 8 февруари 1876 г. Тогава Бенковски влиза в Баня като буря. Селото избухва от ентусиазъм, а единодушно председател става поп Груйо. До него, като огън, стои темпераментната му 18-годишна дъщеря Димитра, която се зарича „да хване жив Ахмед ага“.
Къщата на свещеника се превръща в тайна столица – срещи, заклети мъже, фишеци, изработени от дъщерите му, шепот на революция и неизбежен път към свободата.
На 25 март той заклева панагюрци. На 31 март – мъжете от село Мечка. След неговата пламенна реч никой не се поколебава. Всички се заклеват да дадат живота си за въстанието.
Оборище – клетвата, която беляза България
Един от най-величествените мигове в живота на свещеника е събранието в Оборище. Той заклева депутатите, а сцената остава безсмъртна в „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов.
Дори апостолите, не особено набожни хора, навеждат саби и глави пред християнските символи – без лицемерие, без поза, със страхопочитание и чистота на сърцето.
Самият поп Груйо описва клетвата си в стихове – прости, силни, страховито искрени:
„Тако ми свято име Божие,
Тако ми светло сие оружие…
До последна капка кръвта ще си пролея,
Догде врагу и тирану одолея!“
Април 1876 – кръст и пушка рамо до рамо
На 20 април въстанието избухва. Ден по-късно поп Груйо е в Панагюрище, за да освети знамето на въстаниците. След това захвърля расото и влиза в боя.
Бие се край Панагюрище. Командва чета от 30 души, изпратена на помощ на село Петрич. Но когато пристигат – селото вече е огън и пепел. На връщане виждат подпаленото Панагюрище.
Последната среща с Бенковски е в нощта на 1 срещу 2 май – двама духовни братя на прага на гибелта на въстанието.
От герой – пленник
За да спаси своите съселяни от клане, поп Груйо се предава доброволно. Минава през зандани, през мъки, през малки и големи унижения.
Осъден е на затвор в далечна Мала Азия – в град Коня. Едва след победата на Руско-турската война се завръща.
Селото го посреща като герой. Деца рецитират в негова чест. Но той остава същият – прост, човечен, земен. Често можел да бъде видян в кръчмата, с калпаче и тояжка, с луличка в устата и весел поглед.
Непокорният дух
Съселяните му го наричат „живо сребро“.
И въпреки болките на годините, той никога не изоставя паметта на Бенковски:
„Добре стори Бенковски, че се уби – иначе колко щеше да му чини капата днес?“
Ежегодно на 20 април, чак до последното си дихание, поп Груйо отива в Оборище. За панихида. За водосвет. За памет. За клетвата.
Финалът на един живот за България
През 1897 г. той написва поемата „Записки по Средногорското въстание“, помага на Димитър Страшимиров, получава малка поборническа пенсия. Живее скромно, но с достойнство.
На 17 ноември 1908 г., на 72 години, угасва свещеникът Груйо Тренчов – заклел делегатите на Оборище, свещеник и войн. По негово желание е погребан не в църковния двор, а при народа – този, за когото бе готов да умре.
Поп Груйо не остави богатства, не остави паметник сам на себе си. Остави клетвата, с която България тръгна към свободата.
А клетвата още ехти.
Във всяка минута на чест.
Във всяко българско сърце.
Вашият коментар