Как бедствията отвориха пътя на нови народи и на България
След години на студ и глад, в средата на VI век светът бил вече изтощен.
Зимите били дълги, реколтите — оскъдни, а хората — отчаяни.
Когато изглеждало, че по-лошо не може да стане, дошла новата напаст — чумата.
Тя започнала от Египет, в района на пристанището Пелузий, и през 542 година достигнала Константинопол — сърцето на Източната Римска империя.
Историците я наричат Юстинианова чума, защото избухнала по време на управлението на император Юстиниан I.
Първата голяма пандемия в Европа
Скоро след появата си болестта се разпространила с невиждана скорост.
Пренесена от кораби и търговски кервани, тя обхванала цялото Средиземноморие.
В Константинопол — град с около 400–500 хиляди жители — по свидетелствата на хронистите умирали до около 10 000 души на ден, макар съвременните учени да приемат това число с известна предпазливост.
Хронистът Прокопий Кесарийски описва ужаса така:
„Телата лежаха навсякъде — по улиците, в домовете, в църквите; градът бе безмълвен като гроб.“
(по Войните, II.22 — свободен превод)
Болестта не пожалила никого — бедни и богати, войници и чиновници, монаси и императори.
Самият Юстиниан се разболял, но оцелял по чудо.
Чумата преминала през Мала Азия, Сирия, Палестина, Балканите и Италия, а оттам — дори до Галия и германските земи.
Днешните учени знаят, че причинителят е бил същият, който ще причини и Черната смърт през XIV век — бактерията Yersinia pestis.
Империя, разклатена до основи
Източната Римска империя, вече отслабена от климатичния студ и глада след 536 година, не могла да понесе още един удар.
Поля и ниви останали необработени, търговията се сринала, данъците — изчезнали. Цели области обезлюдели, а армията била лишена от хора.
Юстиниан се опитал да възстанови реда, но след смъртта му през 565 година империята така и не успяла да върне старото си величие.
Епидемията се връщала периодично в продължение на над двеста години, а всяка нова вълна отслабвала държавата още повече.
През края на VI и началото на VII век, когато от север се появили аварите и славяните, границата по Дунава вече била само символ.
След метежа от 602 година и смъртта на император Маврикий, северната отбрана рухнала окончателно.
От упадък към ново начало
Бедствията, които разрушили стария ред, дали възможност на нов да се роди.
В разклатената империя започнали да се заселват славяните, които създали собствени селища и започнали нов живот на Балканите.
Малко по-късно, през втората половина на VII век, дошли и българите — силен и организиран народ, който намерил на отслабения юг място за своя държава.
Така мракът, гладът и чумата на VI век — колкото и ужасни да били за онези, които ги преживели — се оказали повратна точка в историята на Европа.
От руините на стария свят започнал да се издига нов, с център на силата, който тепърва щял да се утвърждава — България.
Хареса ли ви тази история?
👉 Последвайте страницата „Светът на историята“, за да не пропуснете следващия епизод от нашето пътуване във времето.
Благодарим ви, че сте част от нашата общност! ❤️
📖 Следва в Част III:
Как след век на мрак и разруха новите народи промениха Балканите завинаги — и как от тази промяна се роди България.
Вашият коментар